Според тази статия в Нетинфо милото ни правителство е взело следното генилно решение: от различните видове визи най-скъпи са тези "за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до една година от страна на такива, които извършват научни изследвания или са студенти по програми за обучение до една учебна година, специализанти или стажанти, чужденци, командировани от чуждестранен работодател за изпълнение на конкретни задачи, свързани с контрола и координацията по изпълнението на договор за туристически услуги, както и на чужденци, командировани от чуждестранен работодател за осъществяване на инвестиции - 200 евро."
Излиза, че ако някой има малко повече мозък в главата от милите ни управници, той трябва да плати скъпо и прескъпо за да пребивава в така интелигентната ни страна. И всичко това на фона на липсата на специалисти и изтичането на мозъци, за което всички пищят вече седемнайсет години, на фона също на това, че в университетите има повече места, отколкото желаещи, и въпреки това тук, често дори в непрестижни специалности, постъпват студенти, понякога от страни много по-бедни от България, които са готови да плащат десеторно по-скъпо от нашите студенти за да получат образование.
Очевидно е, че за властта образованите са истинска опастност, а в България вече има стряскаща цифра вишисти (колко от тях наистина са образовани е друг въпрос...).
Разбира се, по-добре да внесем строителни работници, защото, знаете ли, в родината има още цели стотина незастроени декара...
четвъртък, 27 декември 2007 г.
сряда, 26 декември 2007 г.
Коледа като гражданска война
От Бъдни Вечер над квартала се носят взривове и залпове, които карат кучето ми само да ме прибира от разходка, а случайните минувачи да залягат. Съседът е закачил мигащо-светещо-клатещо-се-пеещо-гирляндище на балкона си, и малко ми се ще да го отстрелям. Болниците отново са пълни с хора с откъснати пръсти, а даже нова година не е дошла.
Странно е това, защото мойта Коледа си е хубава, нищо че повечето ми приятели ги няма, сякаш свинщината е отвъд черупката ми. Страшни времена, в които само пращам вълшебни яйца а приятелчетата, и мисля за момента, в който всичко това ще свърши, огънят ще бъде прекратен, и ще можем да се съберем някъде.
Сигурно в Берлин при бялото мече, защото ето това ми се падна от баницата (която баба ми държи, незнайно защо, да въртим на Коледа, а не на нова година)
Странно е това, защото мойта Коледа си е хубава, нищо че повечето ми приятели ги няма, сякаш свинщината е отвъд черупката ми. Страшни времена, в които само пращам вълшебни яйца а приятелчетата, и мисля за момента, в който всичко това ще свърши, огънят ще бъде прекратен, и ще можем да се съберем някъде.
Сигурно в Берлин при бялото мече, защото ето това ми се падна от баницата (която баба ми държи, незнайно защо, да въртим на Коледа, а не на нова година)
Извън коледните военновременни новини, трябва да съберем стотина хиляди подписа за Рила до Февруари, така че да се хващаме на работа....
Също извън тях, кучето ми реши, че в името на любовта (или по вина на овулацията) може да лети, и скочи от терасата ми вчера през нощта. Мисля, че толкова страх досега не съм брала, но слава богу нищо й няма. Е поударила си е кратуната, но това надали е толкова лошо - тази сутрин, out of the blue реши да лае, като никога, и лая цели двайсет минути. Явно добре се е рестартирала...
неделя, 23 декември 2007 г.
Коледа на колела
Вчера останах в центъра до към пет, за да чуя и любимите си Стенд ъп къмидиънс на жълтите павета, затова, когато се върнах нямах никаква сила да пиша каквото и да било - в общи линии реанимирах. Ми, да, това вчера направо си беше екстремно преживяване (това са снимките в пикаса).
Първо, ако не сте пробвали досега да карате колело с нормални гуми и без скорости по сняг и поледица, в гората между дърветата, и в замръзналите ниски облаци изпарения на автобусите по Св.Наум, значи нищо не разбирате, и още много хляб трябва да изядете, докато порастнете колкото мене. Докато стигна до НДК вече се чувствах велика, само защото съм оцеляла.
Второ, трябва да благодаря на изложението "Произведено в България" за това, че ми позволи да си купя и обуя четвърти чифт чорапи, защото по пътя мeжду Изгрев и центъра ясно осъзнах, че три не са достатъчно... Както предполагах, основна тема на маскарада беше навличането, и всички костюми бяха достатъчно широки, за да поберат якета и грейки.
Трето, да карам по улицата с домино, което тотално ми отрязва периферното зрение, и едно око бучнато в обектива на фотоапарата, беше меко казано мъдро от моя страна. Как и защо още съм жива не се знае...
But, enough about me, lets talk about something else...
Към десет и двайсет, когато се появих, младежите от Велоеволюция (тоест главно младежките, нека не ни се налага да използваме безумната дума "девойки") разгъваха масичката с различните видове бланки, анкети и молби за членство, и раздаваха първите чаши чай, от собствените си термуси. Към данданията се присъединиха група маскирани коледари, които очевидно нещо рекламираха, снимаха се с нас, и тропнаха едно тежко македонско хоро пред главния вход. Направихме едно кръгче до мола, и когато се върнахме вече имаше цяла десет-литрова туба с вълшебната течност.
Пред мола зарадвахме дечурлигата, снимахме се с еленчетата и се опитахме да зарибим за каузата смесена група туристи. В крайна сметка, тоест на 30тата секунда разговор, словачката между тях ни каза, че много съжалявала ама имали само един час for shopping, така че трябвало да влизат. Честно, малко ме разочароваха.
На моста Дядо Коледа и две от джуджетата му решиха да направят лек флашмоб поздрав към задръстването по булевард българия и, както си бяха костюмирани, качиха колелата си на парапета и ги вдигнаха високо над главите си. Задръстването отговори с неистов вой от низините, докато бавно се изтичаше към Евлоги. Цялото шоу се повтори още няколко светофара, но всичките ми опити да го снимам се провалиха - очевидно е било точно обед, слънцето е греело точно от юг, тоест зад хората, тоест пред тях, де, защото те бяха с лице към него, и мъглата ми е попречила да видя всичко това. Сега имам няколко, едва спасени след хиляди врътки на баланса и в крайна сметка черно-бели опита...
Пихме чай, обратно на пилоните и после тръгнахме по Витошка, по т.нар. "велоалея", която минава по тротора под паркирани коли и билбордове. Малко повандалствахме - някой си отпечата гумата върху мръсния капак на една кола, спряла съвсем напреко на алеята, а остатъка от тайфата залепиха на стъклото му огромен надпис - "Карам колело". Нищо не е повредено, всичко е поправимо, нали сме добри деца?
По Витошка славата ни растеше със всеки изминат метър, хората ни се радваха, нашият Дядо Коледа крещеше на себеподобните си пред магазините "О, колега", лудият с автомата ни поздрави - вече си има истински, светкащ и пиукащ пластмасов "Калашников" и не му се налага да ни обстрелва със самун хляб, като преди две седмици.
"Джужета, ние се намираме в един граничен свят" каза Дядо Коледа, когато достигнахме до Съдебна и края на пешеходната зона "Ще продължим ли нататък?" И тръгнахме в задръстването за яд на едни и забавление на други, десет души в костюми на Дядото, джуджетата и Снежанка, две еленчета, два клоуна, и една фея - аз.
На Пиротска завързахме ценни контакти с едно тригодишно момченце, на което пожелахме да купят колело, а Дядо Коледа (виден читалищен деец в реалния живот) крещя с добре школуван глас "Защо има коли в пешеходната зона". После си раздадохме флайърите пред Биг Еър състезанието.
и т н т
Първо, ако не сте пробвали досега да карате колело с нормални гуми и без скорости по сняг и поледица, в гората между дърветата, и в замръзналите ниски облаци изпарения на автобусите по Св.Наум, значи нищо не разбирате, и още много хляб трябва да изядете, докато порастнете колкото мене. Докато стигна до НДК вече се чувствах велика, само защото съм оцеляла.
Второ, трябва да благодаря на изложението "Произведено в България" за това, че ми позволи да си купя и обуя четвърти чифт чорапи, защото по пътя мeжду Изгрев и центъра ясно осъзнах, че три не са достатъчно... Както предполагах, основна тема на маскарада беше навличането, и всички костюми бяха достатъчно широки, за да поберат якета и грейки.
Трето, да карам по улицата с домино, което тотално ми отрязва периферното зрение, и едно око бучнато в обектива на фотоапарата, беше меко казано мъдро от моя страна. Как и защо още съм жива не се знае...
But, enough about me, lets talk about something else...
Към десет и двайсет, когато се появих, младежите от Велоеволюция (тоест главно младежките, нека не ни се налага да използваме безумната дума "девойки") разгъваха масичката с различните видове бланки, анкети и молби за членство, и раздаваха първите чаши чай, от собствените си термуси. Към данданията се присъединиха група маскирани коледари, които очевидно нещо рекламираха, снимаха се с нас, и тропнаха едно тежко македонско хоро пред главния вход. Направихме едно кръгче до мола, и когато се върнахме вече имаше цяла десет-литрова туба с вълшебната течност.
Пред мола зарадвахме дечурлигата, снимахме се с еленчетата и се опитахме да зарибим за каузата смесена група туристи. В крайна сметка, тоест на 30тата секунда разговор, словачката между тях ни каза, че много съжалявала ама имали само един час for shopping, така че трябвало да влизат. Честно, малко ме разочароваха.
На моста Дядо Коледа и две от джуджетата му решиха да направят лек флашмоб поздрав към задръстването по булевард българия и, както си бяха костюмирани, качиха колелата си на парапета и ги вдигнаха високо над главите си. Задръстването отговори с неистов вой от низините, докато бавно се изтичаше към Евлоги. Цялото шоу се повтори още няколко светофара, но всичките ми опити да го снимам се провалиха - очевидно е било точно обед, слънцето е греело точно от юг, тоест зад хората, тоест пред тях, де, защото те бяха с лице към него, и мъглата ми е попречила да видя всичко това. Сега имам няколко, едва спасени след хиляди врътки на баланса и в крайна сметка черно-бели опита...
Пихме чай, обратно на пилоните и после тръгнахме по Витошка, по т.нар. "велоалея", която минава по тротора под паркирани коли и билбордове. Малко повандалствахме - някой си отпечата гумата върху мръсния капак на една кола, спряла съвсем напреко на алеята, а остатъка от тайфата залепиха на стъклото му огромен надпис - "Карам колело". Нищо не е повредено, всичко е поправимо, нали сме добри деца?
По Витошка славата ни растеше със всеки изминат метър, хората ни се радваха, нашият Дядо Коледа крещеше на себеподобните си пред магазините "О, колега", лудият с автомата ни поздрави - вече си има истински, светкащ и пиукащ пластмасов "Калашников" и не му се налага да ни обстрелва със самун хляб, като преди две седмици.
"Джужета, ние се намираме в един граничен свят" каза Дядо Коледа, когато достигнахме до Съдебна и края на пешеходната зона "Ще продължим ли нататък?" И тръгнахме в задръстването за яд на едни и забавление на други, десет души в костюми на Дядото, джуджетата и Снежанка, две еленчета, два клоуна, и една фея - аз.
На Пиротска завързахме ценни контакти с едно тригодишно момченце, на което пожелахме да купят колело, а Дядо Коледа (виден читалищен деец в реалния живот) крещя с добре школуван глас "Защо има коли в пешеходната зона". После си раздадохме флайърите пред Биг Еър състезанието.
и т н т
петък, 21 декември 2007 г.
Вело-замръзване в събота
Приятелите от Сдружение Велоеволюция (които още си нямат сайт май, или поне Гугъл има проблем да го намери) планират велосипедно шествие на 22ри. Държат да се маскираме (може би за да имаме още някой кат дрехи отгоре...) и ще раздават чай. Прогнозата на weather undergroud обещава температури над нулата, и колкото и да е извратена цялата тази история, или точно заради това, ви каня да дойдете и вие.
Ето го мейла, който се върти из разните зелени листи:
"София, 20 декември 2007 г.
„Коледа на колела”
С това мото, велосипеди, празнични костюми и топъл чай Сдружение Велоеволюция ще отбележи настъпващите коледни празници на
22.12 2007 в 10:30 ч. пред НДК
Традиционният семеен християнски обичай ще събере на едно място в сърцето на София и пъстрата фамилия на велосипедистите.
Инициатор на събитието е Сдружение Велоеволюция, което ще осигури топъл чай за столичани и гости на София, излезли да споделят празничната радост и настроение в центъра на града. Веселите велосипедисти ще увеличат оживлението по улиците с Коледни костюми, а изненадата ще настъпи когато самият Дядо Коледа дойде на велосипед. Тази година той ще радва хората не със своята шейна и елени, а ще може да повози желаещите на уникалното си колело.
Идеята на събитието е както да внесе празнично настроение и да даде повод за забава, така и да покаже сериозността и значението на възможността за придвижване с колела в градски условия. Мероприятието е метод, чрез който Сдружение Велоеволюция показва, че продължава да настоява за изграждане на транспортна велосипедна и пешеходна инфраструктура в столицата.
На 13.12.2007 г. Велоеволюция внесе свои конкретни искания до общината:
Да се обърне внимание на нуждите от велосипедна инфраструктура в София.
При ремонт на улици и инфраструктура в града да се отделят средства за изграждането на велосипедна инфраструктура.
Да се задвижи процедура по промяна на Наредба за организация на движението на територията на Столична община, за да се направят необходимите промени, касаещи безпроблемното велосипедно придвижване
Да се включат неправителствените организации, които работят години наред по проблема, в обсъждането и изграждането на велосипедната инфраструктура в града и нейното подържане.
Снегът и студът не плашат велосипедистите, защото карайки и забавлявайки се ще се сгреем, като по този начин ще демонстрираме още веднъж, че да се движиш с колело е полезно и приятно. Събирайки се ще изразим отношението и позицията си за велосипедния транспорт в столицата. Пък и Дядо Коледа ще е сред нас за да ни радва на колело.
За ВелоЕволюция:
Регистрирана в съда на 7.08.2007 г., ВелоЕволюция има за цел да представлява велосипедистите пред обществото и държавата, като представя мнението им и защитава интересите, и правата им. Сдружението работи за създаване на законови и инфраструктурни улеснения с цел безопасни условия за каране на велосипед, чрез сътрудничество със Софийска община и транспотрната й комисия. Следващата цел на ВелоЕволюция е да създава предпоставки за ефективен диалог и сътрудничество между заинтересованите граждани и граждански групи, бизнеси, медии и институции за да се оптимизира съществуващата транспортна мрежа. ВелоЕволюция също така работи за повишаване на безопасността по улиците. Сдружението има за цел да популяризира велосипедния транспорт като по-достъпен, здравословен и екологичен въможен начин на придвижване в градски условия, както и да създава положително отношение у гражданите към него.
ВелоЕволюция планира да подпомага колоездачите и колоездачните сдружения в различните населени места, и да ги обединява в различни мероприятия.
Сдружението е създадено и осъществява дейността си в обществена полза.
За повече информация:
Координатори: Христина Банчева, Теодор Василев
Ел. поща: hbancheva@bepf-bg.org
Тел.: 951 54 79
Адрес: София, ул. Феликс Каниц 13 "
Ето го мейла, който се върти из разните зелени листи:
"София, 20 декември 2007 г.
„Коледа на колела”
С това мото, велосипеди, празнични костюми и топъл чай Сдружение Велоеволюция ще отбележи настъпващите коледни празници на
22.12 2007 в 10:30 ч. пред НДК
Традиционният семеен християнски обичай ще събере на едно място в сърцето на София и пъстрата фамилия на велосипедистите.
Инициатор на събитието е Сдружение Велоеволюция, което ще осигури топъл чай за столичани и гости на София, излезли да споделят празничната радост и настроение в центъра на града. Веселите велосипедисти ще увеличат оживлението по улиците с Коледни костюми, а изненадата ще настъпи когато самият Дядо Коледа дойде на велосипед. Тази година той ще радва хората не със своята шейна и елени, а ще може да повози желаещите на уникалното си колело.
Идеята на събитието е както да внесе празнично настроение и да даде повод за забава, така и да покаже сериозността и значението на възможността за придвижване с колела в градски условия. Мероприятието е метод, чрез който Сдружение Велоеволюция показва, че продължава да настоява за изграждане на транспортна велосипедна и пешеходна инфраструктура в столицата.
На 13.12.2007 г. Велоеволюция внесе свои конкретни искания до общината:
Да се обърне внимание на нуждите от велосипедна инфраструктура в София.
При ремонт на улици и инфраструктура в града да се отделят средства за изграждането на велосипедна инфраструктура.
Да се задвижи процедура по промяна на Наредба за организация на движението на територията на Столична община, за да се направят необходимите промени, касаещи безпроблемното велосипедно придвижване
Да се включат неправителствените организации, които работят години наред по проблема, в обсъждането и изграждането на велосипедната инфраструктура в града и нейното подържане.
Снегът и студът не плашат велосипедистите, защото карайки и забавлявайки се ще се сгреем, като по този начин ще демонстрираме още веднъж, че да се движиш с колело е полезно и приятно. Събирайки се ще изразим отношението и позицията си за велосипедния транспорт в столицата. Пък и Дядо Коледа ще е сред нас за да ни радва на колело.
За ВелоЕволюция:
Регистрирана в съда на 7.08.2007 г., ВелоЕволюция има за цел да представлява велосипедистите пред обществото и държавата, като представя мнението им и защитава интересите, и правата им. Сдружението работи за създаване на законови и инфраструктурни улеснения с цел безопасни условия за каране на велосипед, чрез сътрудничество със Софийска община и транспотрната й комисия. Следващата цел на ВелоЕволюция е да създава предпоставки за ефективен диалог и сътрудничество между заинтересованите граждани и граждански групи, бизнеси, медии и институции за да се оптимизира съществуващата транспортна мрежа. ВелоЕволюция също така работи за повишаване на безопасността по улиците. Сдружението има за цел да популяризира велосипедния транспорт като по-достъпен, здравословен и екологичен въможен начин на придвижване в градски условия, както и да създава положително отношение у гражданите към него.
ВелоЕволюция планира да подпомага колоездачите и колоездачните сдружения в различните населени места, и да ги обединява в различни мероприятия.
Сдружението е създадено и осъществява дейността си в обществена полза.
За повече информация:
Координатори: Христина Банчева, Теодор Василев
Ел. поща: hbancheva@bepf-bg.org
Тел.: 951 54 79
Адрес: София, ул. Феликс Каниц 13 "
сряда, 19 декември 2007 г.
Култова еко-акция
Еми, не просто не мога да не споделя с вас това малко напомня на нашите строежи от кашони, но е далеч по-яко... Помня, че мечтаехме да направим такова зазиждане лятото, но за жалост нямаме нито организацията нито ресурсите на Грийнпийс.
Все пак някой го е извършил, и всички мислим в една насока, нали?
Все пак някой го е извършил, и всички мислим в една насока, нали?
петък, 14 декември 2007 г.
Sofia Video Guide
Вчера гледах "Sofia Video Guide" и искрено се забавлявах. Филмът има много приятна идея, лекичък е и наистина казва много за града. Приятно е, че е разделен на три, така че да се поглъща на хапки. Приятно е, и че никой в него не се взима твърде на сериозно. Всъщност, толкова е приятно всичко, че направо издържах героично да го догледам, а все пак говорим за два часа любителско документално кино.
Все пак имаше няколко набиващи се недостатъка :
Първо и основно, на мен ми липсваше ритъм в монтажа, но това може и да е нарочно - Бидон Филм се стараят "София Видео Гайд" да е очевидно любителски.
Всъщност, другите два недостатъка идваха от същото това намерение - звукът беше не просто ужасен, а направо болезнен, а камерата на Николай Бошнаков - се люлееше непрестанно до пълно главозамайване. Идеята физиономията му да присъства във всеки кадър, сама по себе си е хитроумна, но трудно приложима в 120мин. филм, а и на моменти главният герой в тази low-budget веселба се потеше и запъваше твърде буквално. Всичко това би било ок, ако някой се беше намесил по-категорично във фазата на монтажа, но дори и така "София Видео Гайд" върви по-бързо и интересно от повечето нови български продукции, със купища професионалисти, стотици пъти по-големи бюджети и институции зад гърба (справка умопомрачително слабият "Маймуни през зимата", който макар и по-кратък от "София Видео Гайд", любовен, снабден със цели три! сюжета, един куп известни актриси и певачки и тнт, пак успява да се проточи до нетърпимост).
Гледайте го хора, свеж е...
Все пак имаше няколко набиващи се недостатъка :
Първо и основно, на мен ми липсваше ритъм в монтажа, но това може и да е нарочно - Бидон Филм се стараят "София Видео Гайд" да е очевидно любителски.
Всъщност, другите два недостатъка идваха от същото това намерение - звукът беше не просто ужасен, а направо болезнен, а камерата на Николай Бошнаков - се люлееше непрестанно до пълно главозамайване. Идеята физиономията му да присъства във всеки кадър, сама по себе си е хитроумна, но трудно приложима в 120мин. филм, а и на моменти главният герой в тази low-budget веселба се потеше и запъваше твърде буквално. Всичко това би било ок, ако някой се беше намесил по-категорично във фазата на монтажа, но дори и така "София Видео Гайд" върви по-бързо и интересно от повечето нови български продукции, със купища професионалисти, стотици пъти по-големи бюджети и институции зад гърба (справка умопомрачително слабият "Маймуни през зимата", който макар и по-кратък от "София Видео Гайд", любовен, снабден със цели три! сюжета, един куп известни актриси и певачки и тнт, пак успява да се проточи до нетърпимост).
Гледайте го хора, свеж е...
четвъртък, 13 декември 2007 г.
ляляляля
Dear Yana,
Congratulations!
We are pleased to tell you that you have been chosen by theSelection Committee to take part in the 2008-2009 EBU Master School on Radiofeatures. EBU International Training wishes you a lot of success.The selected group comprises 14 producers coming from 11 different countriesand from 14 stations (RTE, BBC, MDR Germany, Deutschland Radio Germany,Slovak radio, Czech radio, Lithuanian Radio, Bulgarian radio, Swedish radio,Polish Radio, Croatian radio, BNN - the Netherlands-, Radio 1 -theNetherlands) .
Have a look at the group: ляляля
Your coach will be ляляля from Germany. He will contact you in the coming weeks. His e-mail is ляляля
The first major step of the EBU Master School will be the Berlin Mastercourse which will take place from 9 to 12 March 2008 at RBB.Please plan to arrive in Berlin on Saturday evening so that we can start on Sunday morning. We will book hotel rooms in a Hotel close to RBB.You will get a registration form around 20 January.
Best wishes for the new year
Ляляля
This email and any files transmitted with itare confidential and intended solely for theuse of the individual or entity to whom theyare addressed.If you have received this email in error,please notify the system manager.This footnote also confirms that this emailmessage has been swept by the mailgateway - и за това всички all the names have been intentionally changed to ляляля...
Congratulations!
We are pleased to tell you that you have been chosen by theSelection Committee to take part in the 2008-2009 EBU Master School on Radiofeatures. EBU International Training wishes you a lot of success.The selected group comprises 14 producers coming from 11 different countriesand from 14 stations (RTE, BBC, MDR Germany, Deutschland Radio Germany,Slovak radio, Czech radio, Lithuanian Radio, Bulgarian radio, Swedish radio,Polish Radio, Croatian radio, BNN - the Netherlands-, Radio 1 -theNetherlands) .
Have a look at the group: ляляля
Your coach will be ляляля from Germany. He will contact you in the coming weeks. His e-mail is ляляля
The first major step of the EBU Master School will be the Berlin Mastercourse which will take place from 9 to 12 March 2008 at RBB.Please plan to arrive in Berlin on Saturday evening so that we can start on Sunday morning. We will book hotel rooms in a Hotel close to RBB.You will get a registration form around 20 January.
Best wishes for the new year
Ляляля
This email and any files transmitted with itare confidential and intended solely for theuse of the individual or entity to whom theyare addressed.If you have received this email in error,please notify the system manager.This footnote also confirms that this emailmessage has been swept by the mailgateway - и за това всички all the names have been intentionally changed to ляляля...
петък, 7 декември 2007 г.
Русия прави алтернативен Съд за човешките права. Скоро и алтернативни човешки права..
Във вчерашния Дневник четох, че в Русия планирали да си направят собствен съд за човешките права. Колко удобно нали? Щели да "облекчат" работата на европейския такъв, като обработват част от жалбите директно в страната. Европейският съд за човешките права, затрупан основно с жалби от Русия, посрещал такова предложение с ентусиазъм.
Всеки, който има поне бегла представа за бившия соц блок, тук би трябвало да започне методично да скубе косите си - със всяка крачка обратно към тоталитаризма Русия заплашва крехките демокрации в бившите си колонии. Кои са крачките тук?
1. Ако руския съд за правата на човека обработва мнозинството от жалбите, данните не само за съдържанието, но дори и за броя им вероятно няма да достигнат европейския. Какво точно се случва в Русия, и до каква степен се погазват човешките права в страната и сега не е ясно, но хилядите жалби са поне някаква бегла индикация, доказателство че някой във Федерацията въобще е чувал, че има граждански права.
2. Руските институции масово не уважават гражданските права. Включително и правото да съдиш държавата, когато другите ти права са накърнени. Колко справедлив ще е този съд тогава и не е ли разумно с със създаването му да бъдат написани и алтернативни човешки права, подходящи за руската действителност.
3. Появата на подобен съд ще отдалечи Русия от европейските ценности още повече. И сега на ЕК е по-удобно да не си врат носа в руските работи и да преглъщат възражениеята си със солидни глътки природен газ. Още по-лесно ще бъде това, когато жалбите престанат да се трупат в Европейския съд за човешките права. Опитите на Евросъюза да игнорират всички нередности в най-големия енергиен доставчик за Европа допълнително подкопават и без това плахите зачатъци на демокрация в Русия. За нас остава убеждението, че във Федерацията действат съвсем други правила, и никой нито в нея, нито извън нея не желае да защити гражданските права на руснаците.
Всеки, който има поне бегла представа за бившия соц блок, тук би трябвало да започне методично да скубе косите си - със всяка крачка обратно към тоталитаризма Русия заплашва крехките демокрации в бившите си колонии. Кои са крачките тук?
1. Ако руския съд за правата на човека обработва мнозинството от жалбите, данните не само за съдържанието, но дори и за броя им вероятно няма да достигнат европейския. Какво точно се случва в Русия, и до каква степен се погазват човешките права в страната и сега не е ясно, но хилядите жалби са поне някаква бегла индикация, доказателство че някой във Федерацията въобще е чувал, че има граждански права.
2. Руските институции масово не уважават гражданските права. Включително и правото да съдиш държавата, когато другите ти права са накърнени. Колко справедлив ще е този съд тогава и не е ли разумно с със създаването му да бъдат написани и алтернативни човешки права, подходящи за руската действителност.
3. Появата на подобен съд ще отдалечи Русия от европейските ценности още повече. И сега на ЕК е по-удобно да не си врат носа в руските работи и да преглъщат възражениеята си със солидни глътки природен газ. Още по-лесно ще бъде това, когато жалбите престанат да се трупат в Европейския съд за човешките права. Опитите на Евросъюза да игнорират всички нередности в най-големия енергиен доставчик за Европа допълнително подкопават и без това плахите зачатъци на демокрация в Русия. За нас остава убеждението, че във Федерацията действат съвсем други правила, и никой нито в нея, нито извън нея не желае да защити гражданските права на руснаците.
четвъртък, 6 декември 2007 г.
Блуба Лу от лятото
Малко стари неща...Това интервю щеше да излезе в хипотетичния сто-страничен брой през лятото. Взето е на 13 или 14ти юли, вече не помня. Албума още е нов (демек няма друг след него).
Блуба Лу и меланхосферата
Константин Кацарски и Димитър Паскалев ме посрещат в миниатюрното си студио, под жк.Лозенец. Когато влизам са заети да съкращават едно от парчетата от новия “World Melancholy” до стандартният триминутен радиоформат. Трудно може да се повярва, че двамата, Андрония Попова (лице и вокал на аблума в момента отсъстваща) и четирсетчленният оркестър са събрали толкова много музика в няколкото квадратни метра мазе.
Изненадвате ни с албум с вокали, как се решихте?
Митко - Щото не можем да пеем за тва
Косьо - Правехме опити и си мечтаехме за албум с текстове и със вокали. Запознанството с Рони покрай ембиънт феста доведе до тоя албум.
Митко - Когато правиш инструментал има много недоизказаност, а когато правиш музика с вокал има текст, има послание... По-директно е посланието
Как се стигна до работа с 40членен оркестър?
Косьо - Има последователност – първите албуми записвахме с малки брас секции, малки щрайхове, минимален брой инструменти, сега, след около пет години работа разширихме нещата до оркестър. Преди две години, когато направихме концерта със струнния квартет в Червената Къща, Рони за пръв път излезе със нас и беше “две в едно” - беше бременна с Рада. Всъщност идеята ни дойде точно тогава, тъй като звучеше много добре със квартет, обаче си го представихме във тоя момент как би звучало с оркестър - да застанат до тебе 40 човека и да чуеш тоя голям саунд.
Различно ли е усещането?
Косьо - Грандиозно, наистина, и много хубаво.
Митко – На живо, когато 40 души обгърнат един вокал е много по-различно, отколкото 40 синтезатора. Хората допринасят с енергията си и това е съществената разлика от електронната музика, всички допринасят за въздействието. Допълват го и го доизграждат.
Косьо - А и работата с оркестъра и за нас си е една голяма школа. Една година работихме с тоя оркестър и със тия хора и понаучихме доста неща ние, а както и те, между другото, щото и на тях не им се случва всеки ден да свирят такова нещо - те са си класически музиканти. Така че и за тях също това беше изпитание и им беше доста интерестно, с радост участваха в това начинание.
Повече композиране ли изисква работата с много външни хора?
Косьо - Винаги сме си били композитори, и сме си правили аранжиментите. По-различното е това, че аранжиментът тук е доста по-голям и всъщност обхванахме и една по-голяма зона, където не ни беше много ясно какво точно трябва да се случи, но пък точно времето в което работихме заедно ни помогна много да разберем някой от нещата за аранжирането на голям оркестър. Сега ще ни бъде по- лесно да го правим.
Митко - Но най вероятно няма да продължим...
Различно ли е котато композирате за 40 души, за дуги хора?
Косьо - Винаги сме си свирили някой неща сами, други примерно браса от външни хора. Ние казваме какво точно трябва да се направи, гост музиканти винаги е имало около нас. Може би за тия години десетки...
Митко - Просто няма как да се изсвири една богато направена музика от двама човека, просто не може...
Косьо - Добре че не можем да свирим на някви духови инструменти, щото иначе щяхме и тва да се опитваме... Но, не енергията е друга, сядат пет човека от другата страна в кабината нали и ги виждаш как започват да свирят, и те влагат по някакъв начин енергия, независимо от това, че на листа им е изписано какво точно трябва да свирят.
Митко - Когато има толкова много живо свирене, музиката става много по-жива, много пластична, всичко диша вътре в целия микс, всичко е изсвирено в тоя албум почти няма никакви шмекерии семплирани или не семплирани...
Косьо - След като направихме няколко такива чисто студийни албуми с много семпли с много такива похвати това е вече абсолютно акустичен албум, ако го чуеш от начало до край, това не е електронен албум, тва е абсолютно акустичен албум без следа от електроника. И това е много хубаво, между другото, защото се постигат едни съвсем други резултати, като слушаш тая музика в сравнение с електронната музика има едни други неща издълбоко, които показат че всъщност това е истината. Акустичните инструменти са достатъчно стабилни и ако човек ги овладее може да постигне много по-добри резултати отколкото с електронната музика. Не че не съм за нея, харествам я, но все пак, акустичната музика винаги е била по-напредничава...
Митко - Не по-скоро по-безвремева става музиката по тоя начин, щото е с универсални, вечни изразни средства...
Косьо - Точно, в електронната музика казват “остаря ми семпъла”, а тука какво да остарее на тая цигулка, тя се ползва от хиляда и незнам си коя година преди колко века и и сега може да се ползва стига да знаеш как да я оползотвориш и какво да изтръгнеш от нея.
Може би има повече плът акустичната музика?
Косьо – Да, и дори е много по-близка за ухото. Като чуеш акустичен саунд ти влиза много по-добре и ти е много по-приятно на ухото, по-мек саунд. Винаги един акустичен инструмент можеш да го направиш да звучи като електронен, има достатъчно ефекти с които да го намачкаш. Но пак би прозвучал доста по-интересно, отколкото ако вземеш готов от някъде, който някой направил по някви синтези.
Има ли сюжет албума?
Косьо – Има, ние отдавна го твърдим.
Митко - Очакваме от вас да разкажете...
Косьо - Четох за новия албум на Синематик Оркестра, и той е на такава вълна, хората имат да кажат нещо и те казват, че е за ненаписан филм, което преди четири години ни писаха в едно ревю, че това е театрална и филмова музика за ненаписан филм. Може би това е сюжета на музиката и на албумите, които сме правили до сега.
Защо “Световна меланхолия”?
Митко - Това е иронично заглавие. Има история, тъга, любов, катарзис, раздяла, но в крайна сметка завършва светло и позитивно. Това е интерпретация на състоянието може би на едно цяло поколение, което търси себе си интровертно, екстровертно, по всякакъв начин, прочити може да има безкрайно много за това сме го оставили достатъчно отворено за интерпретации.
Косьо – Слушайки нови неща излезли буквално месеци преди това, явно има нещо в световен мащаб защото всичките албуми които сега излизат на групите, които ние харесваме са точно със такава насоченост, това не е случайност. Ние не се познаваме, не сме чували какво правят, не е като да отидеш до съседната улица да чуеш кво правят Синематик, да се видите и да поговорите, или Дайнинг рум, Фор хиро : работа с оркестър, самото послание е същото, нищо че не е озаглавено толкова директно. Меланхолията е световен проблем като екологията, това не идва само от тука. Усещането е такова.
Митко – Това е едно хапче...
Има ли някаква творческа атмосфера, където виреят идеите?
Косьо - Друг свят, паралелен, да.
Митко – Не се познаваме и си говорим чрез нещата коио правим. Даже сигурно ако се видим няма какво да си говорим.
Косьо – Тук много липсва тая среда. Представяш ли си да сме в Лондон и те да са тука и да можеш просто да отскочиш при тях да си поговориш. Дори за един час...тука липсва такава среда да обсъждате и да работите заедно.
Митко – Има усещане за изолираност, но то е моментно. На моменти така се чувстваш, на моменти се чувстваш част от голяма общност, и точно това голямо противоречие на събиране и разделяне на противоположностите на нуждата и егото, това е някаква движеща сила, която стои в основата на този албум.
Това ли е групата от тук нататък?
Косьо – Тя постоянно се променя. Ясно е, че работим заедно двамата от колко години. Покрай нас винаги е имало адски много хора, но сега примерно този албум беше на Рони - тя е лицето на тоя албум, ние сме бекграунда, ние сме отзад. При нас винаги са участвали много хора и според мене пак ще работим с много хора, така че мисля че за момента групата наистина е това
Разкажете повече за концерта на летището?
Косьо – Незнаем дали ще се осъществи, защото имаме проблем с някой технически неща, които може да не се осигурят.
Митко – Интереса е много голям. Ние от много време се опитваме да работим в областта на квадрифонията. Ще бъде много силно, но просто много накъся времето със техника и финансирането още не е много ясно...Но дано да се случи
Косьо – Мястото ни се щеше да е голямо, даже на открито, плюс това няма много места в София, където да може да се направи такова нещо на закрито.
Митко – Летището се стопанисва от един наш приятел във момента. Той ни удря по едно рамо, въпроса е че в момента сме под един голям въпрос, дали ще се случи сега, но дори и да не се случи сега, при всички положения ще го направим. Ако стане на 18 авуст би било чудесно, но не зависи изцяло от нас, една такава организация изисква адски много техника и хора.
Май ще сте първите, които правят концерт на летище?
Косьо – Да, отново сме първите.
Митко – Да оставим въпроса отворен и на 18 август може да си поговорим повече...
Коя работа ви е по-приятна – на живо или в студиото?
Косьо - И двете.
Митко – Стига да се постига това което искаме. В студиото зависи от по-малко хора резулатата. Но от друга страна нямаш въздействието на публиката, нямаш обратната връзка. На живо пък зависи от много хора и винаги се случва така, че нещо не ти харесва, защото някой не си е свършил работата. Но хората не го забелязват, и тяхната енергия допълва.
Косьо – Студиото е като работилница, в която си правиш прототип на няква машина и след това я изваждаш навън, показваш я на хората. Представи си, че това е например машина за летене - полита два метра и пада. И двете са готини, защото все пак тук стоиш, твориш, имаш спокойствието, което ти трябва, но нямаш обратната връзка отсреща от хората, примерно като се получат нещата те реагират и точно тва ти дава енергията да продължиш напред.
Доколко сте съгласни да се съобразявате с изискванията на медии и подобни? Когато влязох правихте радио-редакция на едно от парчетата...
Косьо – Не ни е най-приятната работа.
Митко - Доколкото няма да се осакати парчето, защото примерно не съм съгласен да го съкратим при условие че не се получава.
Косьо – В случая се получава.
Митко - Ние винаги сме се чувствали независими от нашия малък, смешен пазар, но хвърлихме много усилия и смятаме, че има бисери в този албум. Би било прекрасно ако най-после почнат да звучат от радиостанциите поне.
Косьо – Да ги чуят повече хора.
Митко – Пинк флойд също ги пускат в окастрен вариант...
Косьо – Радията все пак са комерсиални...
Митко – Доколкото това не нарушава аранжимента на парчето, не го осакатява... Избираме такива, които евентуално биха могли се съкратят. За жалост радиостанциите в момента са носители само на едни краткосрочни емоции, краткотрайни, много набързо подхвърлени, защото хората не стоят. Никой не сяда във фотьойла и не си пуска уредбата за да слуша радио.
Защото няма хубави радия...
Митко – Радиостанциите са фаст фуд. Другите не могат да оцелеят. Това е масмедията, това е мелачката, подхврълят се едни рефренчета...
Косьо – Но ето, БГрадио псукат вече и музика на английски език. Каризма правят на година по парче – те не могат да въртят все едно и също в ефира – изтърква се. В един момент се усетиха че има и друга музика.
Митко – Едно е да извадиш от едно голямо произведение, което е много богато развито, което има голям живот, едно моментче и да го пуснеш в масмедията, друго е, когато направиш едно малко моментче и направиш от него слон в масмедията. Това е голямата разлика, защото зад едното има много много неща, които като влезеш в дълбочина и ти се разкриват, докато другото като влезеш в дълбочина не ти се разкрива абсолютно нищо. Това е голямата разлика. Нямаме нищо против, но това е разликата, не трябва да се бъркат нещата. По радията може да прозвучи Пинк флойд, но знаеш че зад него седят титатнични посланаия, може да звучат някви супер кухи неща зад които няма нищо, няма никой...
Какво слушате този месец?
Косьо – Синематик Оркестра, Дайнинг Рум, 4 Хиро.
Митко – Аз не слушам музика.
Концертът на 18 август, разбира се не се случи. Разбира се, защото иначе щяхте да чуете.
Сега отивам да си пусна албума, който впрочем е пристрастителен. Мека нощ.
Блуба Лу и меланхосферата
Константин Кацарски и Димитър Паскалев ме посрещат в миниатюрното си студио, под жк.Лозенец. Когато влизам са заети да съкращават едно от парчетата от новия “World Melancholy” до стандартният триминутен радиоформат. Трудно може да се повярва, че двамата, Андрония Попова (лице и вокал на аблума в момента отсъстваща) и четирсетчленният оркестър са събрали толкова много музика в няколкото квадратни метра мазе.
Изненадвате ни с албум с вокали, как се решихте?
Митко - Щото не можем да пеем за тва
Косьо - Правехме опити и си мечтаехме за албум с текстове и със вокали. Запознанството с Рони покрай ембиънт феста доведе до тоя албум.
Митко - Когато правиш инструментал има много недоизказаност, а когато правиш музика с вокал има текст, има послание... По-директно е посланието
Как се стигна до работа с 40членен оркестър?
Косьо - Има последователност – първите албуми записвахме с малки брас секции, малки щрайхове, минимален брой инструменти, сега, след около пет години работа разширихме нещата до оркестър. Преди две години, когато направихме концерта със струнния квартет в Червената Къща, Рони за пръв път излезе със нас и беше “две в едно” - беше бременна с Рада. Всъщност идеята ни дойде точно тогава, тъй като звучеше много добре със квартет, обаче си го представихме във тоя момент как би звучало с оркестър - да застанат до тебе 40 човека и да чуеш тоя голям саунд.
Различно ли е усещането?
Косьо - Грандиозно, наистина, и много хубаво.
Митко – На живо, когато 40 души обгърнат един вокал е много по-различно, отколкото 40 синтезатора. Хората допринасят с енергията си и това е съществената разлика от електронната музика, всички допринасят за въздействието. Допълват го и го доизграждат.
Косьо - А и работата с оркестъра и за нас си е една голяма школа. Една година работихме с тоя оркестър и със тия хора и понаучихме доста неща ние, а както и те, между другото, щото и на тях не им се случва всеки ден да свирят такова нещо - те са си класически музиканти. Така че и за тях също това беше изпитание и им беше доста интерестно, с радост участваха в това начинание.
Повече композиране ли изисква работата с много външни хора?
Косьо - Винаги сме си били композитори, и сме си правили аранжиментите. По-различното е това, че аранжиментът тук е доста по-голям и всъщност обхванахме и една по-голяма зона, където не ни беше много ясно какво точно трябва да се случи, но пък точно времето в което работихме заедно ни помогна много да разберем някой от нещата за аранжирането на голям оркестър. Сега ще ни бъде по- лесно да го правим.
Митко - Но най вероятно няма да продължим...
Различно ли е котато композирате за 40 души, за дуги хора?
Косьо - Винаги сме си свирили някой неща сами, други примерно браса от външни хора. Ние казваме какво точно трябва да се направи, гост музиканти винаги е имало около нас. Може би за тия години десетки...
Митко - Просто няма как да се изсвири една богато направена музика от двама човека, просто не може...
Косьо - Добре че не можем да свирим на някви духови инструменти, щото иначе щяхме и тва да се опитваме... Но, не енергията е друга, сядат пет човека от другата страна в кабината нали и ги виждаш как започват да свирят, и те влагат по някакъв начин енергия, независимо от това, че на листа им е изписано какво точно трябва да свирят.
Митко - Когато има толкова много живо свирене, музиката става много по-жива, много пластична, всичко диша вътре в целия микс, всичко е изсвирено в тоя албум почти няма никакви шмекерии семплирани или не семплирани...
Косьо - След като направихме няколко такива чисто студийни албуми с много семпли с много такива похвати това е вече абсолютно акустичен албум, ако го чуеш от начало до край, това не е електронен албум, тва е абсолютно акустичен албум без следа от електроника. И това е много хубаво, между другото, защото се постигат едни съвсем други резултати, като слушаш тая музика в сравнение с електронната музика има едни други неща издълбоко, които показат че всъщност това е истината. Акустичните инструменти са достатъчно стабилни и ако човек ги овладее може да постигне много по-добри резултати отколкото с електронната музика. Не че не съм за нея, харествам я, но все пак, акустичната музика винаги е била по-напредничава...
Митко - Не по-скоро по-безвремева става музиката по тоя начин, щото е с универсални, вечни изразни средства...
Косьо - Точно, в електронната музика казват “остаря ми семпъла”, а тука какво да остарее на тая цигулка, тя се ползва от хиляда и незнам си коя година преди колко века и и сега може да се ползва стига да знаеш как да я оползотвориш и какво да изтръгнеш от нея.
Може би има повече плът акустичната музика?
Косьо – Да, и дори е много по-близка за ухото. Като чуеш акустичен саунд ти влиза много по-добре и ти е много по-приятно на ухото, по-мек саунд. Винаги един акустичен инструмент можеш да го направиш да звучи като електронен, има достатъчно ефекти с които да го намачкаш. Но пак би прозвучал доста по-интересно, отколкото ако вземеш готов от някъде, който някой направил по някви синтези.
Има ли сюжет албума?
Косьо – Има, ние отдавна го твърдим.
Митко - Очакваме от вас да разкажете...
Косьо - Четох за новия албум на Синематик Оркестра, и той е на такава вълна, хората имат да кажат нещо и те казват, че е за ненаписан филм, което преди четири години ни писаха в едно ревю, че това е театрална и филмова музика за ненаписан филм. Може би това е сюжета на музиката и на албумите, които сме правили до сега.
Защо “Световна меланхолия”?
Митко - Това е иронично заглавие. Има история, тъга, любов, катарзис, раздяла, но в крайна сметка завършва светло и позитивно. Това е интерпретация на състоянието може би на едно цяло поколение, което търси себе си интровертно, екстровертно, по всякакъв начин, прочити може да има безкрайно много за това сме го оставили достатъчно отворено за интерпретации.
Косьо – Слушайки нови неща излезли буквално месеци преди това, явно има нещо в световен мащаб защото всичките албуми които сега излизат на групите, които ние харесваме са точно със такава насоченост, това не е случайност. Ние не се познаваме, не сме чували какво правят, не е като да отидеш до съседната улица да чуеш кво правят Синематик, да се видите и да поговорите, или Дайнинг рум, Фор хиро : работа с оркестър, самото послание е същото, нищо че не е озаглавено толкова директно. Меланхолията е световен проблем като екологията, това не идва само от тука. Усещането е такова.
Митко – Това е едно хапче...
Има ли някаква творческа атмосфера, където виреят идеите?
Косьо - Друг свят, паралелен, да.
Митко – Не се познаваме и си говорим чрез нещата коио правим. Даже сигурно ако се видим няма какво да си говорим.
Косьо – Тук много липсва тая среда. Представяш ли си да сме в Лондон и те да са тука и да можеш просто да отскочиш при тях да си поговориш. Дори за един час...тука липсва такава среда да обсъждате и да работите заедно.
Митко – Има усещане за изолираност, но то е моментно. На моменти така се чувстваш, на моменти се чувстваш част от голяма общност, и точно това голямо противоречие на събиране и разделяне на противоположностите на нуждата и егото, това е някаква движеща сила, която стои в основата на този албум.
Това ли е групата от тук нататък?
Косьо – Тя постоянно се променя. Ясно е, че работим заедно двамата от колко години. Покрай нас винаги е имало адски много хора, но сега примерно този албум беше на Рони - тя е лицето на тоя албум, ние сме бекграунда, ние сме отзад. При нас винаги са участвали много хора и според мене пак ще работим с много хора, така че мисля че за момента групата наистина е това
Разкажете повече за концерта на летището?
Косьо – Незнаем дали ще се осъществи, защото имаме проблем с някой технически неща, които може да не се осигурят.
Митко – Интереса е много голям. Ние от много време се опитваме да работим в областта на квадрифонията. Ще бъде много силно, но просто много накъся времето със техника и финансирането още не е много ясно...Но дано да се случи
Косьо – Мястото ни се щеше да е голямо, даже на открито, плюс това няма много места в София, където да може да се направи такова нещо на закрито.
Митко – Летището се стопанисва от един наш приятел във момента. Той ни удря по едно рамо, въпроса е че в момента сме под един голям въпрос, дали ще се случи сега, но дори и да не се случи сега, при всички положения ще го направим. Ако стане на 18 авуст би било чудесно, но не зависи изцяло от нас, една такава организация изисква адски много техника и хора.
Май ще сте първите, които правят концерт на летище?
Косьо – Да, отново сме първите.
Митко – Да оставим въпроса отворен и на 18 август може да си поговорим повече...
Коя работа ви е по-приятна – на живо или в студиото?
Косьо - И двете.
Митко – Стига да се постига това което искаме. В студиото зависи от по-малко хора резулатата. Но от друга страна нямаш въздействието на публиката, нямаш обратната връзка. На живо пък зависи от много хора и винаги се случва така, че нещо не ти харесва, защото някой не си е свършил работата. Но хората не го забелязват, и тяхната енергия допълва.
Косьо – Студиото е като работилница, в която си правиш прототип на няква машина и след това я изваждаш навън, показваш я на хората. Представи си, че това е например машина за летене - полита два метра и пада. И двете са готини, защото все пак тук стоиш, твориш, имаш спокойствието, което ти трябва, но нямаш обратната връзка отсреща от хората, примерно като се получат нещата те реагират и точно тва ти дава енергията да продължиш напред.
Доколко сте съгласни да се съобразявате с изискванията на медии и подобни? Когато влязох правихте радио-редакция на едно от парчетата...
Косьо – Не ни е най-приятната работа.
Митко - Доколкото няма да се осакати парчето, защото примерно не съм съгласен да го съкратим при условие че не се получава.
Косьо – В случая се получава.
Митко - Ние винаги сме се чувствали независими от нашия малък, смешен пазар, но хвърлихме много усилия и смятаме, че има бисери в този албум. Би било прекрасно ако най-после почнат да звучат от радиостанциите поне.
Косьо – Да ги чуят повече хора.
Митко – Пинк флойд също ги пускат в окастрен вариант...
Косьо – Радията все пак са комерсиални...
Митко – Доколкото това не нарушава аранжимента на парчето, не го осакатява... Избираме такива, които евентуално биха могли се съкратят. За жалост радиостанциите в момента са носители само на едни краткосрочни емоции, краткотрайни, много набързо подхвърлени, защото хората не стоят. Никой не сяда във фотьойла и не си пуска уредбата за да слуша радио.
Защото няма хубави радия...
Митко – Радиостанциите са фаст фуд. Другите не могат да оцелеят. Това е масмедията, това е мелачката, подхврълят се едни рефренчета...
Косьо – Но ето, БГрадио псукат вече и музика на английски език. Каризма правят на година по парче – те не могат да въртят все едно и също в ефира – изтърква се. В един момент се усетиха че има и друга музика.
Митко – Едно е да извадиш от едно голямо произведение, което е много богато развито, което има голям живот, едно моментче и да го пуснеш в масмедията, друго е, когато направиш едно малко моментче и направиш от него слон в масмедията. Това е голямата разлика, защото зад едното има много много неща, които като влезеш в дълбочина и ти се разкриват, докато другото като влезеш в дълбочина не ти се разкрива абсолютно нищо. Това е голямата разлика. Нямаме нищо против, но това е разликата, не трябва да се бъркат нещата. По радията може да прозвучи Пинк флойд, но знаеш че зад него седят титатнични посланаия, може да звучат някви супер кухи неща зад които няма нищо, няма никой...
Какво слушате този месец?
Косьо – Синематик Оркестра, Дайнинг Рум, 4 Хиро.
Митко – Аз не слушам музика.
Концертът на 18 август, разбира се не се случи. Разбира се, защото иначе щяхте да чуете.
Сега отивам да си пусна албума, който впрочем е пристрастителен. Мека нощ.
четвъртък, 29 ноември 2007 г.
Краш 2007
Докато се занимавах с куп глупости днес, ужасът се ре развихрил с пълна сила. На заседанието на МС са изкарали Рила-буфер, и н.Емине от Натура 2000, събрал се е може би флеш моб протест в седем вечерта, само че мен никой не ми прати есемес. За решението разбрах от новините.
Това не е отчаяние, защото просто отказвам да повярвам, не е възможно тази дивотия да се случва наистина, нали?! Може би хората са се събрали, видяли са се и сега пият чай на Бенковски. Може би като някаква група за самопомощ споделят гнева и тъгата си. А кой знае, може и вече да строят барикади, просто да не са ги хванали на време за ранните новини.
Просто тази гадост ме сварва тотално откъсната и, надявам се, никой друг не се чувства така.
И какво ще правим от тук нататък?
Това не е отчаяние, защото просто отказвам да повярвам, не е възможно тази дивотия да се случва наистина, нали?! Може би хората са се събрали, видяли са се и сега пият чай на Бенковски. Може би като някаква група за самопомощ споделят гнева и тъгата си. А кой знае, може и вече да строят барикади, просто да не са ги хванали на време за ранните новини.
Просто тази гадост ме сварва тотално откъсната и, надявам се, никой друг не се чувства така.
И какво ще правим от тук нататък?
петък, 23 ноември 2007 г.
22 Ноември протест пред МС
Снимките от вчерашния протест се намират тук. Вчера беше студено, мъгливо и кой знае защо адски весело - дали от гадното време, да ли от маскарада, но хората се хилиха до безкрай, даже когато куките се опитаха да ни набутат в тревната площ... Маша донесе чай. Вятър донесе мъгла. Всичко това ми донесе грип, но нищо де сруваше си. А МС, разбира се отново отложи гласуването на зоните...
вторник, 20 ноември 2007 г.
ир
Човекът с двайсетгодишният опит ми казва да не съм била толкова смарт, и просто няма какво друго да му отговоря, освен "съжалявам миста', но така съм се родила", а после се качвам в смрадливия и спарен хостел картата за вратата не бачка, постилам и заспивам на две на три.
Вятърът в Дъблин реже, станало е студено изведнъж и това ми харесва, след душните дни, и пак ту вали ту не вали, но ето вятъра довява цяло ято чайки, и сме толкова близо до пристанището, а никой не ще да дойде с мен.
Ето, казвам си, ще се прибера у дома, ще си разходя кучето. Словаците в автобуса реват do you know what does pici mean в някакъв разказ за това как се напивали, и инфилтрирали ирландците, и изведнъж почвам да се хиля, няма шофьор в автобуса, поне на този етаж и не е съвесм ясно как ще долетим на летището. Ирена категорично не ги харесва тези типове, стиска устни а по късно ще каже, people hate eastern europeans exactly because of men like them обаче на мен ми се струват приятно шумни, груби брутално-несели хора, и са словаци, а не словенци, така че какво толкова, няма да пътуват с нея...
На летището като особено подозрителна ме принуждават да си събуя обувките. Стоя с мокрите си кални чорапи в цялата лудница и се хиля. Минутите са се разтегнали. Купувам си някакъв ментов шоколад, отсвирила съм Ана за малко, от пет дена не е била сама, нито пък аз и просто си даваме почивка, след всичките серозни разговори за оценки, бюджети, сайтове, и така нататъка, купувам си някакъв силно ментов шоколад (не колкото XXX - the strongest extra strong mints - can you handle it бонбони които си купих за довиждане) и сядам по турски на земята пред някакви непознати българи, връщащи се от бригада. Дъблинското летище е чудовищно, огромно, безумно, и поне десет минути ни трябват след излитането,за да престанем да се намираме над него. На крилото има отпечатък от подметка. Пиша хайку за това, а момичето от студентската бригада не знае какво е хайку.
Излитаме над облаците, които от горе имат някаква съвсем ясна структура - повтарящите концентричи окръжности, нещо като растителна тъкан. Чак до Амстердам не се вижда почти нищо освен облаци, милиметър море с прибой като звездно небе, миг от пристанище, а навътре в континета се редят снежни поля и плетове. Летим срещу времето. Губим часове.
Предишните дни основно слушам, въпреки знаците "не слушай", които ме посрещат още на летището - може би всъщност "изключете си слуховите апаратчета", при всички положения едно задраскано ухо. Слушам а първия ден температурно заспивам, изтощението взима връх, от миризмата на супата ми се повръща, не разбирам нито дума.
В стаята ни живее някакво усмихнато дяволче от италиански произход от което директно ми става весело и топло, то пък не може никога да спреда се хили, дори по средата на сериозните разговори и току изчезва по средата на разговора. Почивам си със нея, Грейс сигурно за това я е довела.
Има и вечери две на брой със странни приключения, типичен ирландси пъб, типичен MTV видеоклип, на който попадаме на горния етаж в някакъв клуб в Дъблин, жени в корсажи, черни мъже с диаманти на ушите, влака Рътдръм-Дъблин, в който спим на пода, уютни хора, момчета които приличат на дебели котараци, има най-малката чакалня на света, вечнозелени поляни, погребения, жени-бащи с бебетата си, въртя огън на Графтън стрийт под акомпанимента на някакъв местен риж джипси с цигулка, синът му тропа на тарамбучка, дъждът вали винаги и завинаги, има кръчма с карикатури нарисуани директно върху латекса, има вестници в които се говори само за брутални убийства между голи жени, има един приятелски настроен кон от женски пол, в цветове като този на пипи дългото чорапче, има и около пет минути слънце между пороите.
Има и други неща, но за тях друг път...
Вятърът в Дъблин реже, станало е студено изведнъж и това ми харесва, след душните дни, и пак ту вали ту не вали, но ето вятъра довява цяло ято чайки, и сме толкова близо до пристанището, а никой не ще да дойде с мен.
Ето, казвам си, ще се прибера у дома, ще си разходя кучето. Словаците в автобуса реват do you know what does pici mean в някакъв разказ за това как се напивали, и инфилтрирали ирландците, и изведнъж почвам да се хиля, няма шофьор в автобуса, поне на този етаж и не е съвесм ясно как ще долетим на летището. Ирена категорично не ги харесва тези типове, стиска устни а по късно ще каже, people hate eastern europeans exactly because of men like them обаче на мен ми се струват приятно шумни, груби брутално-несели хора, и са словаци, а не словенци, така че какво толкова, няма да пътуват с нея...
На летището като особено подозрителна ме принуждават да си събуя обувките. Стоя с мокрите си кални чорапи в цялата лудница и се хиля. Минутите са се разтегнали. Купувам си някакъв ментов шоколад, отсвирила съм Ана за малко, от пет дена не е била сама, нито пък аз и просто си даваме почивка, след всичките серозни разговори за оценки, бюджети, сайтове, и така нататъка, купувам си някакъв силно ментов шоколад (не колкото XXX - the strongest extra strong mints - can you handle it бонбони които си купих за довиждане) и сядам по турски на земята пред някакви непознати българи, връщащи се от бригада. Дъблинското летище е чудовищно, огромно, безумно, и поне десет минути ни трябват след излитането,за да престанем да се намираме над него. На крилото има отпечатък от подметка. Пиша хайку за това, а момичето от студентската бригада не знае какво е хайку.
Излитаме над облаците, които от горе имат някаква съвсем ясна структура - повтарящите концентричи окръжности, нещо като растителна тъкан. Чак до Амстердам не се вижда почти нищо освен облаци, милиметър море с прибой като звездно небе, миг от пристанище, а навътре в континета се редят снежни поля и плетове. Летим срещу времето. Губим часове.
Предишните дни основно слушам, въпреки знаците "не слушай", които ме посрещат още на летището - може би всъщност "изключете си слуховите апаратчета", при всички положения едно задраскано ухо. Слушам а първия ден температурно заспивам, изтощението взима връх, от миризмата на супата ми се повръща, не разбирам нито дума.
В стаята ни живее някакво усмихнато дяволче от италиански произход от което директно ми става весело и топло, то пък не може никога да спреда се хили, дори по средата на сериозните разговори и току изчезва по средата на разговора. Почивам си със нея, Грейс сигурно за това я е довела.
Има и вечери две на брой със странни приключения, типичен ирландси пъб, типичен MTV видеоклип, на който попадаме на горния етаж в някакъв клуб в Дъблин, жени в корсажи, черни мъже с диаманти на ушите, влака Рътдръм-Дъблин, в който спим на пода, уютни хора, момчета които приличат на дебели котараци, има най-малката чакалня на света, вечнозелени поляни, погребения, жени-бащи с бебетата си, въртя огън на Графтън стрийт под акомпанимента на някакъв местен риж джипси с цигулка, синът му тропа на тарамбучка, дъждът вали винаги и завинаги, има кръчма с карикатури нарисуани директно върху латекса, има вестници в които се говори само за брутални убийства между голи жени, има един приятелски настроен кон от женски пол, в цветове като този на пипи дългото чорапче, има и около пет минути слънце между пороите.
Има и други неща, но за тях друг път...
Дяволът в Стен. 
Среща с доброволци от VIA.
Тяхната Борисова - изумрудена трева в някакво имение до Рътдръм, всичко което виждате е изкуствено посадено, само реката е истинска... 
Тази уличка ми донесе просветление в Дъблин, където иначе се стъмва в 4. 
Halfway between the gutter and the stars. 
Big Brother's Alley.
вторник, 13 ноември 2007 г.
Кръвта ми
Ходих да дарявам кръв и за пети път не ми позволиха. Открих още нещо за себе си - във вбесено състояние кръвното ми е 60 на 90, основната причина да не ми позволят да дам този път... Пък аз си мислех, че щом бузите ми горят от гняв, и искам да убивам отделни библиотекари и съм си забила ноктите в дланите почти до кръв, и съвсем буквално се треса от ярост кръвното ми би трябвало да е приемливо високо за кръводаряване... Може би съдбата просто е решила именно аз никога да не успея да мина тестовете, бланките и али-балите, ту съм им била твърде бледа, ту твърде лека, ту съм имала комоцио пред осем години, ту незнам си какво си. И после поредната горчива статия как никой не щял да дарявя кръв... Ами като ги гоните щом достигнат края на опашката... Може да се върна на 21ви, с няколко литра вода и кафе повече в организма и пак да се пробвам. Само че това дали ще подобри качеството на кръвта ми? Яд ме е защото не пия, не пуша, не взимам наркотици, не съм болна от нищо хронично, движа се активно всеки ден, храня се разнообразно, взимам необходимите предпазни мерки, не се татуирам, не си правя пиърсинги, нямам рискови хобита, освен ходенето по протести, теглото, ръста, кръвното, обиколките и всичко останало си ми е в нормата, и пак поради някаква причина системата решава, че съм неподходяща да даря кръвта си. Неподходяща дори да дам нещо от себе си срещу нищо.
Има и други начини, казвам си, мога да давам време, усилия, мога да си подарявам нещата, ако щеш, но точно в момента, както винаги впрочем, в тази страна има нужда именно от кръв. От тази същата кръв, която лекарите по университетите ежедневно отказват да вземат по време на специално организираните за целта кръводарителски кампании.
Все пак има някаква надежда, защото днес, когато влязох в кабинета, за пръв видях да взимат кръв от момиче, значи възможно било... Също, лекарките за пръв път признаха пред мен, че 52кг е повече от 50, и следователно имам право да дарявам. Една от предишните години, когато бях 54, ми бяха казали, че нарочно съм напълнила джобовете си с тежки предмети, за да ме допуснат, и съответно да разменя кръвта си за едно шоколадче и чаша сок, които се полагат на дарителя... Триста грама кръв за шоколадче и чаша сок. Триста грама кръв или са безплатни или наистина скъпи, никой не продава кръвта си за шоколад.
Смешно, е че още се опитвам, но пак ще пробвам на 21ви. Да видя този път какво ще измислят.
Има и други начини, казвам си, мога да давам време, усилия, мога да си подарявам нещата, ако щеш, но точно в момента, както винаги впрочем, в тази страна има нужда именно от кръв. От тази същата кръв, която лекарите по университетите ежедневно отказват да вземат по време на специално организираните за целта кръводарителски кампании.
Все пак има някаква надежда, защото днес, когато влязох в кабинета, за пръв видях да взимат кръв от момиче, значи възможно било... Също, лекарките за пръв път признаха пред мен, че 52кг е повече от 50, и следователно имам право да дарявам. Една от предишните години, когато бях 54, ми бяха казали, че нарочно съм напълнила джобовете си с тежки предмети, за да ме допуснат, и съответно да разменя кръвта си за едно шоколадче и чаша сок, които се полагат на дарителя... Триста грама кръв за шоколадче и чаша сок. Триста грама кръв или са безплатни или наистина скъпи, никой не продава кръвта си за шоколад.
Смешно, е че още се опитвам, но пак ще пробвам на 21ви. Да видя този път какво ще измислят.
неделя, 11 ноември 2007 г.
петък, 2 ноември 2007 г.
30-32-01
какво ли не се случи тия дни с мен... вчера всички се бяха маскирали, кой преносно, кой буквално, кой и двете, оказах се у петра заспах в 5, събудих се в два... сега откривам, че пак са се случвали неща и съм ги пропуснала. обещавам си, някой ден ще се науча да ставам преди дванайсет... някога можех все пак..
ритъмци се събраха и достигнаха до идеята, че списанието трябва да се спасява, а екипа да си остане екип, и че само трябва да се намерят някакви пари за да минем онлайн... впрочем и до това, че нещата от непубликувания последен брой, който бил списан на сто!!! страници трябвало да се извадят от тук и оттам и пуснат ако не в някоя официална медия то поне в блогосферата...
---------------------------------------------------------------------------------------------
днес някакво седемнайсет-годишно момиче се опита да води дискусия, презентация или незнам-какво в Хамбара, но нещата бързо се превърнаха в любимата ми НЛО-ска тройка около масата. Всеки си казваше свойта болока.
хората неусетно се бяха разделили на млади по масите и стари на бара. всички се нервеха. темата, зададена от някой си венци беше твърде широка, но в хамбара беше така топло и тъмно, че хич не ми се тръгваше, исках да си полегна на някоя пейка на горния етаж и да задремя. вместо това говорих ли говорих... вече не помня какво, но звучеше много умно и наперено - значи сигурно не е било...
накрая на деня срещам нанди-той (нещо като пешо-тя, нещо като мой адаш, незнам) с още някакъв квартален тип, стоим под бялата светлина в подлеза на плиска, и устата ми се отваря и затваря като на риба... нещо искам да кажа но не помня какво - много хубави панталони си си ушил, или благодаря за вестите, или просто светът е странен и аз не принадлежа в него, незнам. хората минават...
просто съм толкова недоспала, че целия живот ми се струва нарочно заснет, и всеки детайл, звук, миризма, мълчание трябва някак да се тълкува, все едно е бил специално заложен от режисьора...
ритъмци се събраха и достигнаха до идеята, че списанието трябва да се спасява, а екипа да си остане екип, и че само трябва да се намерят някакви пари за да минем онлайн... впрочем и до това, че нещата от непубликувания последен брой, който бил списан на сто!!! страници трябвало да се извадят от тук и оттам и пуснат ако не в някоя официална медия то поне в блогосферата...
---------------------------------------------------------------------------------------------
днес някакво седемнайсет-годишно момиче се опита да води дискусия, презентация или незнам-какво в Хамбара, но нещата бързо се превърнаха в любимата ми НЛО-ска тройка около масата. Всеки си казваше свойта болока.
хората неусетно се бяха разделили на млади по масите и стари на бара. всички се нервеха. темата, зададена от някой си венци беше твърде широка, но в хамбара беше така топло и тъмно, че хич не ми се тръгваше, исках да си полегна на някоя пейка на горния етаж и да задремя. вместо това говорих ли говорих... вече не помня какво, но звучеше много умно и наперено - значи сигурно не е било...
накрая на деня срещам нанди-той (нещо като пешо-тя, нещо като мой адаш, незнам) с още някакъв квартален тип, стоим под бялата светлина в подлеза на плиска, и устата ми се отваря и затваря като на риба... нещо искам да кажа но не помня какво - много хубави панталони си си ушил, или благодаря за вестите, или просто светът е странен и аз не принадлежа в него, незнам. хората минават...
просто съм толкова недоспала, че целия живот ми се струва нарочно заснет, и всеки детайл, звук, миризма, мълчание трябва някак да се тълкува, все едно е бил специално заложен от режисьора...
понеделник, 29 октомври 2007 г.
добър вечер посред бял ден
в дванайсет на обяд, точно нула-нула, над софия се спусна оранжев мрак и апокалиптичен потоп... хахахахаха ... виждате ли какво става, когато гласувате за бойко.
и отново, отново си мисля : когато умниците ги мързи да гласуват, управляват избранниците на глупаците. от това губят и умниците и глупаците... кога ли сънародниците ни ще проумеят това?
и така от глупавия бойко към дните ми: дъждовни и главоболни напоследък, в училище рисувам ли рисувам някакви състояния, не мога повече да ставам от леглото в два, обещавам ще си купя крушки, така не се живее.
едната вечер избягах от едно плямпало, на другата от друго, срещам в някакъв момент миткото, бого и вальо, но никой от тях не мога да видя наистина. просто не мога да седна на едно място.
корабокрушенците искат да спасяват ритъм във вторник - точно когато природно лудите искат да спасяват рила. картата на апарата ми е празна от три дни.
мислех си колко ще е хубаво да спре да вали и да замина на някъде... обаче дори времето в софия прелива от неодобрение.
и отново, отново си мисля : когато умниците ги мързи да гласуват, управляват избранниците на глупаците. от това губят и умниците и глупаците... кога ли сънародниците ни ще проумеят това?
и така от глупавия бойко към дните ми: дъждовни и главоболни напоследък, в училище рисувам ли рисувам някакви състояния, не мога повече да ставам от леглото в два, обещавам ще си купя крушки, така не се живее.
едната вечер избягах от едно плямпало, на другата от друго, срещам в някакъв момент миткото, бого и вальо, но никой от тях не мога да видя наистина. просто не мога да седна на едно място.
корабокрушенците искат да спасяват ритъм във вторник - точно когато природно лудите искат да спасяват рила. картата на апарата ми е празна от три дни.
мислех си колко ще е хубаво да спре да вали и да замина на някъде... обаче дори времето в софия прелива от неодобрение.
неделя, 28 октомври 2007 г.
произшествия на рила
Днес се успах... Деня ми беше блажен въпреки проливния сутрешен дъжд... Към никаква Рила не можах да се запътя.
Прибрах се в 10 вечерта, с кошер от мисли и планове да напиша нещо величествено и полупоетично тук... И точно когато седнах да пиша получих това по icq:
"... видя ли кво е станло днес на Паничище? дошли са някви местни мутри и са искали да бият хората дошли там.. "
Първо си казах : няма много смисъл да пиша, то утре ще е по всичките медии, а после загрях, че всъщност има, защото утре, тоест днес, са изборите, и никой няма да обърне внимание, че някъде в паничище са заплашвали и били няколко еко активиста.
Разгледах и снимките в галерията разпознах и горския, дето миналия път ме заплашваше, че ще ми чупи краката, на последната снимка е заедно с останалите мутроиди.
Стана ми гадно, много гадно, че не съм могла да стана и да замина, че не сме били много, че някакъв гъз е удрял Цвета по главата с автомобилна врата, че хората хич ама хич не разбират. И още по-гадно от това, че именно на тази дата никой няма да обърне внимание на свинщините, които се случват в тази страна, че утре всички ще броят проценти и ще дават лъскави пресконференции. Хич вече не ми беше величествено и полупоетично.
Какво можем да направим от тук нататък? Две неща - първо, всеки който го е грижа поне малко, би могъл да спомене тази случка в блога си, на приятелите, пред разни медии и тнт. След понеделник няма да има никакъв смисъл да се занимаваме с избори.
Второ, другата събота, когато групата отново тръгне към Паничище, нека не са 30, нека и ние сме там, нека бъдем толкова много, че просто да не могат да ни заплашват с насилие.
Прибрах се в 10 вечерта, с кошер от мисли и планове да напиша нещо величествено и полупоетично тук... И точно когато седнах да пиша получих това по icq:
"... видя ли кво е станло днес на Паничище? дошли са някви местни мутри и са искали да бият хората дошли там.. "
Първо си казах : няма много смисъл да пиша, то утре ще е по всичките медии, а после загрях, че всъщност има, защото утре, тоест днес, са изборите, и никой няма да обърне внимание, че някъде в паничище са заплашвали и били няколко еко активиста.
Разгледах и снимките в галерията разпознах и горския, дето миналия път ме заплашваше, че ще ми чупи краката, на последната снимка е заедно с останалите мутроиди.
Стана ми гадно, много гадно, че не съм могла да стана и да замина, че не сме били много, че някакъв гъз е удрял Цвета по главата с автомобилна врата, че хората хич ама хич не разбират. И още по-гадно от това, че именно на тази дата никой няма да обърне внимание на свинщините, които се случват в тази страна, че утре всички ще броят проценти и ще дават лъскави пресконференции. Хич вече не ми беше величествено и полупоетично.
Какво можем да направим от тук нататък? Две неща - първо, всеки който го е грижа поне малко, би могъл да спомене тази случка в блога си, на приятелите, пред разни медии и тнт. След понеделник няма да има никакъв смисъл да се занимаваме с избори.
Второ, другата събота, когато групата отново тръгне към Паничище, нека не са 30, нека и ние сме там, нека бъдем толкова много, че просто да не могат да ни заплашват с насилие.
петък, 26 октомври 2007 г.
протести вчера и днес
вчера съвсем случайно научих за мълчаливия протест пред парламента около десет минути преди започването... добре че бях на сфумато, та някак успях да се донеса. бяхме само стотина души и куките бяха хем изненадани - този път явно и техните информатори не са имали време да ги предупредят, хем добронамерени... ако продължаваме с тези протести нищо чудно накрая и полицията да носи банери и да вика с нас, кой знай...
така или иначе банери нямаше, просто нямаше никакво време за подготовка...
снимките сами кофти - тъмни и размазани, така че няма да ги видите на блога, който просто иска да се чувства присъствал, може да ги разгледа в галерията на Да спасим Иракли
сряда, 24 октомври 2007 г.
i am your tourist
Странно как, но винаги, когато развеждам туристи насам натам, погледът ми към София се изменя тотално, увличам се в целия sight-seeing, търся гледки, доснимва ми се. Сякаш трябва да си представя, че съм една от тях за да мога да погледна на града си с нови очи.
И така, немските скаути поеха за Пирин, аз нямам почти никакви техни снимки, вместо това напълних картата с крадени кадри от Александър Невски, където естествено е забранено да се снима, да не би някой да посмее да не си купи на светата православна църква картичките, и разни съвсем произволни детайли от софийските улички.
И така, немските скаути поеха за Пирин, аз нямам почти никакви техни снимки, вместо това напълних картата с крадени кадри от Александър Невски, където естествено е забранено да се снима, да не би някой да посмее да не си купи на светата православна църква картичките, и разни съвсем произволни детайли от софийските улички.
В катедралата беше пълен мрак, така че друго освен да гоня разни сенки не ми оставаше. Така че почерпете се с този шум, и да ви е тихо.
Това странно, напръскано с брокати зеле се продаваше в някаква цветарничка от дясно на Зиг Заг Холидейс. Помислих си, че изглежда все едно отива на сватба. На ляво и на горе пък, погледът естествено водеше към любимото ми Ministry of Sky - гърба на Булбанк, със всичките му оплетени хоризонти и отвеси...
На края на деня се оказахме в Апартамента, като по чудо изтупан и изтръскан от обичайните гъзарчета... Изведнъж ми се стори много красиво място, тихо, уютно, ненатоварващо, сигурно защото за пръв път никой не се мръщеше, че са ни кални обувките.
събота, 20 октомври 2007 г.
Нилс Петер
Носи ме басът през някакви квартали, рейсове, паркове, трамваи, унесено тледам Станев през прозореца на 102 около десет минути в задръстването преди да загрея, че е той. Брадясал индианец с раиран пуловер, който ми маха пред мола.
От петицата сюжета е друг - трима трамвайни работници и един полицай разглеждат следната подредба: един брой обувка, черна, работна, сдъвкана, малък номер, тетрадки и учебници в най-различни цветове пръснати по чакъла около релсите и бял парцал напоен с кръв - червена по краищата черна в средата. Тук е станало нещо ужа сно мисля си. Спомням си онази безкрайна вечер след истамбул и нещата на почти непознатата Ани наредени като натюрморт под дъжда. Натюрморт, съвсем морт, в отворения дискмен с някакъв дръм и бас вали майски порой, куките мерят с безкрайни ролетки някакви неща по платното, асвалта блести. Запечатано за винаги. До безкрай.
Моят приятел Нилс Петер придава на всичко това един филмов гланц, не ми се случват на мен тези неща, гледам ги между рекламите на метро медия в автобуса. Затварям очи преди мишока Рататуй да бъде разкрит под шапката на стажант готвача за трети път, откакто съм в 102, баса ме понася нанякъде страшен и тежък, подводен и плътен, тромпетът блести като слънчево петно, въздухът ми свършва, почти достигнала до дъното, мисля за него, мисля за нея мисля за всички, които срещнах в последните два дни, сякаш между мен и другите изведнъж прескачат някакви токове, това е просто един преждевременен ноември, с надеждата за сняг, с тъмните вечери, и трепета, хората изведнъж са ми станали стократно по-мили, сергиите с тикви и кестени димят, крачките са ми се забързали, дочаках значи адовската есен, сивото, мъгливото, където ще си пасна, тайно се надявах на сняг тая нощ, но дори в Княжево още е рано, макар улиците да миришат на кюмбета, а в градините да цъфтят последни почти смръзнати цветя.
Отварям очи на четвъртото завъртане на рекламата за церебрална парализа, или каквото е това там черното с децата, които мечтаят да стават самолети и балерини, сърцераздирателно, после други две изпраскват един брейк в хола на родителите си, в баса на добрия стар нилс, в чест на някакви окабелителни, а стой и две заспива на баира на свети наум, но светът е хубав а защо не знам. Помагам на някакъв дядо да пресече през релсите. Пожелава ми много здраве и да си намеря хубаво гадже, ама от гаджета, мисля си, но това ще му го спестя, разбира се.
Отварям очи и хората на сцената са поне десе и всеки си прави каквото си иска в някакъв общоукрепващ джангър, накрая и аз се осмелявам да налазя един микрофон и с Брашненков и двамата смело изпяваме чичовите конье на съставните й части, надвикваме се, хилим се в микрофона, мяукаме.
Отварям очи и две сестри изливат половин спрей сметана върху Любо и щателно го облизват.
Отварям очи и всички сме се наредили на чергите в стаята му като чешки кроасани, а Санди не може да спре да се хили, и вече никой не знае защо.
Отварям очи и бабата на Любо пита иска ли някой чай. Цялата стая изревава ААААААААААЗЗЗЗ и след малко чаят е сервиран в кафени чашки, силен, ментов с много лимон.
Спи ми се сега и капките ми се привиждат на сняг. Някой ме е снимал твърде много пъти как въртя огън. Намирисва. Намирисва на лошо тая ситуация, а човекът още повече...
Аз обаче ще сънувам, облаците нечии, мойте си неща и ще си почивам, защото е време за зазимяване, и Нилс Петер носи циклоните на Скандинавия...
От петицата сюжета е друг - трима трамвайни работници и един полицай разглеждат следната подредба: един брой обувка, черна, работна, сдъвкана, малък номер, тетрадки и учебници в най-различни цветове пръснати по чакъла около релсите и бял парцал напоен с кръв - червена по краищата черна в средата. Тук е станало нещо ужа сно мисля си. Спомням си онази безкрайна вечер след истамбул и нещата на почти непознатата Ани наредени като натюрморт под дъжда. Натюрморт, съвсем морт, в отворения дискмен с някакъв дръм и бас вали майски порой, куките мерят с безкрайни ролетки някакви неща по платното, асвалта блести. Запечатано за винаги. До безкрай.
Моят приятел Нилс Петер придава на всичко това един филмов гланц, не ми се случват на мен тези неща, гледам ги между рекламите на метро медия в автобуса. Затварям очи преди мишока Рататуй да бъде разкрит под шапката на стажант готвача за трети път, откакто съм в 102, баса ме понася нанякъде страшен и тежък, подводен и плътен, тромпетът блести като слънчево петно, въздухът ми свършва, почти достигнала до дъното, мисля за него, мисля за нея мисля за всички, които срещнах в последните два дни, сякаш между мен и другите изведнъж прескачат някакви токове, това е просто един преждевременен ноември, с надеждата за сняг, с тъмните вечери, и трепета, хората изведнъж са ми станали стократно по-мили, сергиите с тикви и кестени димят, крачките са ми се забързали, дочаках значи адовската есен, сивото, мъгливото, където ще си пасна, тайно се надявах на сняг тая нощ, но дори в Княжево още е рано, макар улиците да миришат на кюмбета, а в градините да цъфтят последни почти смръзнати цветя.
Отварям очи на четвъртото завъртане на рекламата за церебрална парализа, или каквото е това там черното с децата, които мечтаят да стават самолети и балерини, сърцераздирателно, после други две изпраскват един брейк в хола на родителите си, в баса на добрия стар нилс, в чест на някакви окабелителни, а стой и две заспива на баира на свети наум, но светът е хубав а защо не знам. Помагам на някакъв дядо да пресече през релсите. Пожелава ми много здраве и да си намеря хубаво гадже, ама от гаджета, мисля си, но това ще му го спестя, разбира се.
Отварям очи и хората на сцената са поне десе и всеки си прави каквото си иска в някакъв общоукрепващ джангър, накрая и аз се осмелявам да налазя един микрофон и с Брашненков и двамата смело изпяваме чичовите конье на съставните й части, надвикваме се, хилим се в микрофона, мяукаме.
Отварям очи и две сестри изливат половин спрей сметана върху Любо и щателно го облизват.
Отварям очи и всички сме се наредили на чергите в стаята му като чешки кроасани, а Санди не може да спре да се хили, и вече никой не знае защо.
Отварям очи и бабата на Любо пита иска ли някой чай. Цялата стая изревава ААААААААААЗЗЗЗ и след малко чаят е сервиран в кафени чашки, силен, ментов с много лимон.
Спи ми се сега и капките ми се привиждат на сняг. Някой ме е снимал твърде много пъти как въртя огън. Намирисва. Намирисва на лошо тая ситуация, а човекът още повече...
Аз обаче ще сънувам, облаците нечии, мойте си неща и ще си почивам, защото е време за зазимяване, и Нилс Петер носи циклоните на Скандинавия...
петък, 19 октомври 2007 г.
Концертът и шествието за Иракли и Рила
Снимките вече са качени в галерията на Да Спасим Иракли, аз тържествено записана за магистър в програмата на Александър Кьосев, а времето, дано дано върви към сняг, тая вечер за рождения ден на Люпчо. Това ще е перфектно, наистина.
На вън духа, вали и беснее, а аз си седя в матрицата, слушкам си радио Тангра и се топля с мечти смътни за сняг, пързаляне по езерото Ариана, вятъра в Ирландия, и внезапния оптимизъм, че кой знае, може пък да успеем да спасим света.
Вчера беше последната топла нощ. Примерно. В софия винаги има още една последна топла нощ, чак до първите топли нощи на март. 
Вчера имаше някакъв шемет във въздуха, събрахме се толкова хора, колкото май не сме били от 26 юни, когато нещо ми щукна и ходих по жарава. Вчера бях на крилете на на същия шемет, крещях, трещях и прегръщах всичко живо, въртях огън с някаква такава необузданост, че накрая не можех дъх да си поема, пях, скачах, полудявах. Беше ми невероятно да видя почти всичките си приятели на едно място. Това даже на моите собствени купони не се случва. Липсваха само геройски заминалите по далечни страни. Представях си някакви разговори с Ани, и как двете правим пого на БГЗ. Представях си как въртим огън със Савина.
Вчера имаше някакъв шемет във въздуха, събрахме се толкова хора, колкото май не сме били от 26 юни, когато нещо ми щукна и ходих по жарава. Вчера бях на крилете на на същия шемет, крещях, трещях и прегръщах всичко живо, въртях огън с някаква такава необузданост, че накрая не можех дъх да си поема, пях, скачах, полудявах. Беше ми невероятно да видя почти всичките си приятели на едно място. Това даже на моите собствени купони не се случва. Липсваха само геройски заминалите по далечни страни. Представях си някакви разговори с Ани, и как двете правим пого на БГЗ. Представях си как въртим огън със Савина. 
На шествието се разминахме с протеста на учителите. Изведнъж всички крещяха и се аплодираха, те - нас, ние - тях, и ме обхвана някакво направо необяснимо усещане за общност с тези иначе неприятни женици, съсипали 12 години от живота ми. Полицията ни беше разделила с кордон, все едно ще се избием... Над кордона в двете посоки летяха хартиени самолетчета с надпис оставка. Самба-бендът беше прихванал от някъде тромпет, и това го правеше още по-самба, хората от трямваите ни махаха, Дидо им подаваше флайъри през прозорците, Ваня подскачаше като луда с една съдийска свирка в уста, тълпата се точеше бавно до жълтите павета.
Самият концерт беше свеж, с изключение на някакви бардове с китари, но така или иначе, имаме нужда от цялата помощ, която ни се предлага. Така че бардовете с китари също са добре дошли. Накрая всичко прерастна в някакъв тарамбуков джем в градинката, където със Златна безуспешно се опитвахме да надвикаме един тъпан, чак докато гласовете ни боляха.
Особеното е, че за пръв път видях цялата компания от За Земята толкова щастлива на протест, всички сияеха, и не беше трудно да повярвам, че ще успеем, че накрая на пук на всички незаинтересувани телеманиаци и чичовци с ланци ще вземем пък да победим.
сряда, 17 октомври 2007 г.
ето вече има и петиция
http://forthenature.org/petitions/1
Това е адресът на петицията за Рила пусната на сайта на Да Остане Природа в България на 14.10.2007... В събота доста посетителите на х.Пионерска много искаха сайта да пусне подобна подписка. Повечето хора предпочитат да си дадат името и фамилията вместо да ги газят багери, логично е.
Вече има над хиляда и четиристотин подписа. Да се надяваме че ще продължим в този дух.
Може и да не ви се вярва, ама тя Рилата е супер важна, без нея доста хора щяха да са полудели вече. Случват се работи там. Хубави работи. Има осамотение, тишина и природни красоти. И ще продължи да ги има. Докато някой не асвалтира път отгоре им. В събота мъглата беше скрила всичко това - виждаше се само близката далечина - кал, камиони натоварени с чували цимент, багери, нещо като поточна линия за чакъл, ровове и ями, извадени коренища, паднали дървета. Без контраста с абсолютното чудо наоколо изглеждаше просто грозно. Като София през минаия нереално мъглив декември. Помислих си, че ако нещо от природата се виждаше гледката щеше да е ужасяваща - като гноясала рана разсякла красиво лице, и съвсем реална при това. В събота нещата просто изникваха от мъглата и се стопяваха обратно в нея, с илюзията, че когато облакът се разнесе цялата тая строителна площадка няма да я има.
Това е адресът на петицията за Рила пусната на сайта на Да Остане Природа в България на 14.10.2007... В събота доста посетителите на х.Пионерска много искаха сайта да пусне подобна подписка. Повечето хора предпочитат да си дадат името и фамилията вместо да ги газят багери, логично е.
Вече има над хиляда и четиристотин подписа. Да се надяваме че ще продължим в този дух.
Може и да не ви се вярва, ама тя Рилата е супер важна, без нея доста хора щяха да са полудели вече. Случват се работи там. Хубави работи. Има осамотение, тишина и природни красоти. И ще продължи да ги има. Докато някой не асвалтира път отгоре им. В събота мъглата беше скрила всичко това - виждаше се само близката далечина - кал, камиони натоварени с чували цимент, багери, нещо като поточна линия за чакъл, ровове и ями, извадени коренища, паднали дървета. Без контраста с абсолютното чудо наоколо изглеждаше просто грозно. Като София през минаия нереално мъглив декември. Помислих си, че ако нещо от природата се виждаше гледката щеше да е ужасяваща - като гноясала рана разсякла красиво лице, и съвсем реална при това. В събота нещата просто изникваха от мъглата и се стопяваха обратно в нея, с илюзията, че когато облакът се разнесе цялата тая строителна площадка няма да я има.
събота, 13 октомври 2007 г.
голямото лежане пред багери
естествено по закона на всемирната гадост никакво лежане не можа да се получи там горе по три причини : кучи студ, две педи кал и факта, че щом приближихме строежа работниците се разбягаха в обедна почивка. помахахме с банери, поговорихме си с господарите на ефира, дойде някакъв заместник кмет който лъга и маза до пълно окалване, не много трудно в дадената ситуация. 
преди това ни крещяха хижарката от пионерска и някакъв лесничей, мислеха си, че банско ни било платило да им спираме развитието, и нямаше никакъв начин да ги надвикаме за да им обясним, кои сме какви сме и така нататък. горския каза, че ако посмеем да се качим нагоре към строежа щял да ни счупи краката. за мен лично пъкм имаше нещо в стил "тая има врабци в главата", което някак не ми се стори обидно, а почти поетично - сигурно защото за пръв път чувам точно този израз... стана ми мъчно, че тия хора не разбират, че на нас ни пука толкова за рила колкото и на тях. пак се чудя как точно трябва да е разберем.
на границите на абсурда.
петък, 12 октомври 2007 г.
бързите дни
очевидно ми се случват много неща, щом хич и нямам време да ги опиша. работя над себе си. захладнявам, скоро съвсем ще се успокоя. дните потръгнаха облачни и бързи, карам колелото си в порои, ходя до нои, протестирам, започвам жадно училище.
в събота смятам да лежа пред багери на паничище. който иска е добре дошъл да се включи... и да ме закара до там.
днес ще стана рано обещавам си, но ето сега е три и пет а аз имам още поне час работа на компютъра. трябва да си върна книгите в библиотеката, но мога само преди обед, след това на смяна е онзи гъз, дето си нямам свидетели за да го съдя... отново ще уча и в софийския, и в тази нова светлина умишлен палеж в библиотеката на филолозите вече не е утеха... макар че може би това е едничкия начин да я ремонтират....
вчера вятърът ме носеше покрай александър невски с едни огромни пана в ръце, съвсем нереално някак, страшно скъпарски такива и леки, много беше важно вятърът да не ги счупи или смачка... а на тях снимки от протестите. мои. сънувано. и ме среща някакъв тип и ми вика какво е това. пана отговарям. от къде ги взе звънва истерична нотка в гласа му и вече почти е заловил крадеца в мен. от ная викам, не се събраха във таксито. а какво ако му бях казала, че снимките са мои. щях да се почувствам съвсем като крадец. защото снимките не са хубави, а сега висят огромни на изложба в червената къща, просто защото янина нямаше време да намери някой от добрите фотографи. примерно онзи от тропот с нечовешките снимки. не го заслужавам. съдбата ме довя. вземам каквото ми се даде и изкупвам греха с доброволно помагане. прекарвам в червената къща от дванайсет на обед до десет вечерта. не съм много от помощ, защото само имам температура. тва ми е просто основното занимание.
дъждът вали само в 20те минути от деня, когато трябва да ида до някъде с колело. хората свирят на сцена а аз заспивам. усещам, че просто нямам шанс, и някак се добирам до вкъщи.
днес се събудих в 12 на обяд. здрава, но някак изтощена. утре пак ще направя така май. и няма да си върна книгите, и да получа забетната бележцица с която дават дипломите. а трябвало и да се снимам.
някакви много черни очи ми се мотат. далечни очи. горещи... романтично някак ми се мотат. но няма да се занимавам и толкоз.
в събота смятам да лежа пред багери на паничище. който иска е добре дошъл да се включи... и да ме закара до там.
днес ще стана рано обещавам си, но ето сега е три и пет а аз имам още поне час работа на компютъра. трябва да си върна книгите в библиотеката, но мога само преди обед, след това на смяна е онзи гъз, дето си нямам свидетели за да го съдя... отново ще уча и в софийския, и в тази нова светлина умишлен палеж в библиотеката на филолозите вече не е утеха... макар че може би това е едничкия начин да я ремонтират....
вчера вятърът ме носеше покрай александър невски с едни огромни пана в ръце, съвсем нереално някак, страшно скъпарски такива и леки, много беше важно вятърът да не ги счупи или смачка... а на тях снимки от протестите. мои. сънувано. и ме среща някакъв тип и ми вика какво е това. пана отговарям. от къде ги взе звънва истерична нотка в гласа му и вече почти е заловил крадеца в мен. от ная викам, не се събраха във таксито. а какво ако му бях казала, че снимките са мои. щях да се почувствам съвсем като крадец. защото снимките не са хубави, а сега висят огромни на изложба в червената къща, просто защото янина нямаше време да намери някой от добрите фотографи. примерно онзи от тропот с нечовешките снимки. не го заслужавам. съдбата ме довя. вземам каквото ми се даде и изкупвам греха с доброволно помагане. прекарвам в червената къща от дванайсет на обед до десет вечерта. не съм много от помощ, защото само имам температура. тва ми е просто основното занимание.
дъждът вали само в 20те минути от деня, когато трябва да ида до някъде с колело. хората свирят на сцена а аз заспивам. усещам, че просто нямам шанс, и някак се добирам до вкъщи.
днес се събудих в 12 на обяд. здрава, но някак изтощена. утре пак ще направя така май. и няма да си върна книгите, и да получа забетната бележцица с която дават дипломите. а трябвало и да се снимам.
някакви много черни очи ми се мотат. далечни очи. горещи... романтично някак ми се мотат. но няма да се занимавам и толкоз.
вторник, 18 септември 2007 г.
ибаси
денят е грозен още от сутринта, събуждам се навита като охлюв, краката ме болят, все едно цяла нощ съм ходила, някой се е натресъл в стаята ми и простира на балкона. а навън сигурно грее слънце, нали, и е последния съвсем летен дей (а я го глей, май облак зрей)...
денят се познава от сутринта, викат, а аз изпълзявам с нулев ентусиазъм от леглото си, правя си мюзли за утешение и простирам вмирисано вчерашно пране. отвинтила съм някакъв кран, и езерото ариана, поне в главата ми, се пълни с някаква много смрадлива черна течност, може би дзифт, може би нещо по-прясно и отвратително, и кметът супер-бойко реже ленти, а слъцето хвърля бодри отблясъци по темето му.
доктор руси вчера сутринта сгазил някакво коте, което спяло на улицата, с мотора си профучал през него и една жена, собственичката на майката-котка, обикаляше крещеше и плачеше, като старовремска оплаквачка в просъницата ми.
днес се влачех из борисова, която изглежда направо безбрежна без колело, после оставих кучето, мотах се около университета до откат, докато резултатите ми не излизаха, закарах колелото до каролината, викнах такси на някаква припаднала баба, въпреки че роднините й не искаха да ми повярват, че това тук е софия, българия, и линейки не идват, видях радо, който празнуваше баклаварството си по история в докторска, върнах се до каролината, защото бях забравила да оставя фарчетата, върнах се до университета, в някакъв непрекъснат боксов мач срещу собствения си стомах. лелята в канцеларията разменяше безкрайни благопожелания с някаква друга, по-лъскава леля, и когато най-накрая пожелаха многоздравещастиелюбовикъсмет дори на лелите на лелите на лелите си, бяха минали 30 минути, откакто седяхме в канцеларията (защото междувременно зад мен се бяха наредили още седем души), само те двете се усмихваха, после усмивките им се спаружиха притеснено, а аз едвам не се изповръщах на бюрото им.
после си тръгнах, и още не знаех какви съм ги надробила в неделя. и, по дяволите, звуча и се чувствам като холдън кофилд, това нормално ли е?
ани казва "утре отиваме на море" и аз уж тръгвам да се прибирам, влача се, хъси плува в езерото ариана, водата е чиста, кристално чиста, виждат се фугите между циментовите плочи, отразяват се мостчета и върби по най-пасторален начин, а от горе плуват разните фасове и чашки, създават уют, един вид, да не ни се стори гледката твърде непозната.
после срещам глупавото сузи от ловеч, предавам и тежките думи на весо, тя се паникьосва и тнт... седнала е на чешми с някаква корейска проповедничка, who came here to teach us the Gospel, милата, защото ние тука нали сме езичници и аборигени някакви, а тя даже е успяла да усвои перфектно афроамериканския акцент, с някакви монументални проповеднически нотки. само дето е корейка милата, и говори тихо, учтиво и извън секва граматика.
после си купувам въже да се обеся, всъщност каишка за хъси, пресичам евлоги и отивам да търся всички на докторска, обаче там седят шентов, дидката, калето и други някакви и пият бира. шентов днес ми се струва по-жизнерадостен и оптимистичен от самата мен. викайте линейка.
наоколо се вихри някакъв рисувателен кръжок с главен вдъхновител дидката, но просто не мога да трая повече, незнам какво точно, нещо не ми понася, и тръгвам към заимов, където пиели били, хилим се там с радо и пънка, а младежите играят пинг-понг. по пътя се чудя, какво точно стана с мен, че така почнах да се ядосвам и изнервям, кой ми лепна това черногледство, когато слънцето е жълто през листата а някъде, на някакъв нос по скалите, смокините вече зреят за нас, защо да идва краят на света, и въобще в какво съм се превърнала. ето, казвам си, на заимов ще бъде уютно накрая, взаимно ще бъде, ще си почина, ще се съберат всички хора, които обичам. особено някой, които ще дойдат случайно.
смеем се с радо и пънка, идва и ронката. ронката е медена. ронката гони дявола. отивам до тоалетната в някаква кръчма, където гимназисти играят билярд, някой се опитва да отвори от вън, крещя заето, а когато излизам, момчето ме поглежда укорително, и казва "първо се чука, да знаеш"... това е трофей, който трябва да се разкаже, но когато се връщам при другите, борко е седнал на масата и отказва да стане, а алеко, който естествено иска да си доиграе гейма, му обяснява как точно ще го набие. борко се инати и алеко се инати. алеко се инати и борко се инати. казвам в празното пространство, че и двамата са тъпи магарета, после само ани реагира на чао, но вече не издържам хич, взимам си раницата, хлътвам по асен златарев, и се разревавам. просто така. мисля си.
мисля си за крехките хора, и как лесно се палят, и подскачат, напомпани като петлета, и как се изуми преди две седмици, когато му казах, че за пръв път го виждам вбесен, и ето пак сега, защото е толкова пълен с усещания някакви, че сякаш пуска искри, а борко седи като голям, дебел барбарон на масата, и се усмихва хладнокръвно, и го мързи дори да спори, но няма пък да отстъпи. крехките хора са други, разбирате ли. кадър с бомбандировки, и the word is "exhausted", казва немкинята, четири години по-късно бомбандировките продължават, тя вече е научила български, но крехките хора не са загрубели.
днес срещнах трима от тях...
денят се познава от сутринта, викат, а аз изпълзявам с нулев ентусиазъм от леглото си, правя си мюзли за утешение и простирам вмирисано вчерашно пране. отвинтила съм някакъв кран, и езерото ариана, поне в главата ми, се пълни с някаква много смрадлива черна течност, може би дзифт, може би нещо по-прясно и отвратително, и кметът супер-бойко реже ленти, а слъцето хвърля бодри отблясъци по темето му.
доктор руси вчера сутринта сгазил някакво коте, което спяло на улицата, с мотора си профучал през него и една жена, собственичката на майката-котка, обикаляше крещеше и плачеше, като старовремска оплаквачка в просъницата ми.
днес се влачех из борисова, която изглежда направо безбрежна без колело, после оставих кучето, мотах се около университета до откат, докато резултатите ми не излизаха, закарах колелото до каролината, викнах такси на някаква припаднала баба, въпреки че роднините й не искаха да ми повярват, че това тук е софия, българия, и линейки не идват, видях радо, който празнуваше баклаварството си по история в докторска, върнах се до каролината, защото бях забравила да оставя фарчетата, върнах се до университета, в някакъв непрекъснат боксов мач срещу собствения си стомах. лелята в канцеларията разменяше безкрайни благопожелания с някаква друга, по-лъскава леля, и когато най-накрая пожелаха многоздравещастиелюбовикъсмет дори на лелите на лелите на лелите си, бяха минали 30 минути, откакто седяхме в канцеларията (защото междувременно зад мен се бяха наредили още седем души), само те двете се усмихваха, после усмивките им се спаружиха притеснено, а аз едвам не се изповръщах на бюрото им.
после си тръгнах, и още не знаех какви съм ги надробила в неделя. и, по дяволите, звуча и се чувствам като холдън кофилд, това нормално ли е?
ани казва "утре отиваме на море" и аз уж тръгвам да се прибирам, влача се, хъси плува в езерото ариана, водата е чиста, кристално чиста, виждат се фугите между циментовите плочи, отразяват се мостчета и върби по най-пасторален начин, а от горе плуват разните фасове и чашки, създават уют, един вид, да не ни се стори гледката твърде непозната.
после срещам глупавото сузи от ловеч, предавам и тежките думи на весо, тя се паникьосва и тнт... седнала е на чешми с някаква корейска проповедничка, who came here to teach us the Gospel, милата, защото ние тука нали сме езичници и аборигени някакви, а тя даже е успяла да усвои перфектно афроамериканския акцент, с някакви монументални проповеднически нотки. само дето е корейка милата, и говори тихо, учтиво и извън секва граматика.
после си купувам въже да се обеся, всъщност каишка за хъси, пресичам евлоги и отивам да търся всички на докторска, обаче там седят шентов, дидката, калето и други някакви и пият бира. шентов днес ми се струва по-жизнерадостен и оптимистичен от самата мен. викайте линейка.
наоколо се вихри някакъв рисувателен кръжок с главен вдъхновител дидката, но просто не мога да трая повече, незнам какво точно, нещо не ми понася, и тръгвам към заимов, където пиели били, хилим се там с радо и пънка, а младежите играят пинг-понг. по пътя се чудя, какво точно стана с мен, че така почнах да се ядосвам и изнервям, кой ми лепна това черногледство, когато слънцето е жълто през листата а някъде, на някакъв нос по скалите, смокините вече зреят за нас, защо да идва краят на света, и въобще в какво съм се превърнала. ето, казвам си, на заимов ще бъде уютно накрая, взаимно ще бъде, ще си почина, ще се съберат всички хора, които обичам. особено някой, които ще дойдат случайно.
смеем се с радо и пънка, идва и ронката. ронката е медена. ронката гони дявола. отивам до тоалетната в някаква кръчма, където гимназисти играят билярд, някой се опитва да отвори от вън, крещя заето, а когато излизам, момчето ме поглежда укорително, и казва "първо се чука, да знаеш"... това е трофей, който трябва да се разкаже, но когато се връщам при другите, борко е седнал на масата и отказва да стане, а алеко, който естествено иска да си доиграе гейма, му обяснява как точно ще го набие. борко се инати и алеко се инати. алеко се инати и борко се инати. казвам в празното пространство, че и двамата са тъпи магарета, после само ани реагира на чао, но вече не издържам хич, взимам си раницата, хлътвам по асен златарев, и се разревавам. просто така. мисля си.
мисля си за крехките хора, и как лесно се палят, и подскачат, напомпани като петлета, и как се изуми преди две седмици, когато му казах, че за пръв път го виждам вбесен, и ето пак сега, защото е толкова пълен с усещания някакви, че сякаш пуска искри, а борко седи като голям, дебел барбарон на масата, и се усмихва хладнокръвно, и го мързи дори да спори, но няма пък да отстъпи. крехките хора са други, разбирате ли. кадър с бомбандировки, и the word is "exhausted", казва немкинята, четири години по-късно бомбандировките продължават, тя вече е научила български, но крехките хора не са загрубели.
днес срещнах трима от тях...
четвъртък, 13 септември 2007 г.
Протестите вчера и днес
Честно мързи ме да качвам снимките и тук, качила съм ги в галерията на http://daspasimirakli.org/ , който му се разглеждат да ги разглежда там. Компютърът ми ги мъти с часове докато ги качи някъде, трябва явно да мина на по-бърз нет, но до тогава ще ви лепя линкове тук и там.
Май излиза, че спечелихме - от 29-те отложени зони само две не влязоха в мрежата Натура 2000 днес. Най-накрая видяхме малко мозък от страна и на политиците - колкото да осъзнаят, че няма на къде да мъртат...
"Рила Буфер" и "Централен Балкан Буфер"остават навън, което е сериозно, обаче. В първата строят Супер Паничище, във втората какво ще правят поне за мен е загадка, но доста пожари лумнаха там това лято. Най-вероятно просто искат да й разпродадат дървесината.
Май излиза, че спечелихме - от 29-те отложени зони само две не влязоха в мрежата Натура 2000 днес. Най-накрая видяхме малко мозък от страна и на политиците - колкото да осъзнаят, че няма на къде да мъртат...
"Рила Буфер" и "Централен Балкан Буфер"остават навън, което е сериозно, обаче. В първата строят Супер Паничище, във втората какво ще правят поне за мен е загадка, но доста пожари лумнаха там това лято. Най-вероятно просто искат да й разпродадат дървесината.
днес-ът
Протестът днес протече мирно, тихо и леко назадничаво - с ходене назад стигнахме от Съдебна до
МОСВ, намеквахме за това, че в България еко-политиката е доста назадничава... Нямаше проблеми с полицията, като изключим това, че се постараха да стигнем пред министерството, чак когато няколко лъскави автомобила потеглиха от там. Явно някой вътре силно се е притеснявал, че можем да го изядем докато отпаркира, знам ли...
И така около половин час седяхме на Славейков, преди да ни пуснат по уличката.Попяхме, посмяхме се...
МОСВ, намеквахме за това, че в България еко-политиката е доста назадничава... Нямаше проблеми с полицията, като изключим това, че се постараха да стигнем пред министерството, чак когато няколко лъскави автомобила потеглиха от там. Явно някой вътре силно се е притеснявал, че можем да го изядем докато отпаркира, знам ли...
И така около половин час седяхме на Славейков, преди да ни пуснат по уличката.Попяхме, посмяхме се...
Утре ще обработя повече от снимките и ще ги кача тук и на http://www.daspasimirakli.org/ . Също утре ще се съберем пак - пред МОСВ в 12:30.
Перта беше любимият ми образ днес...
Перта беше любимият ми образ днес...
По принцип храня дълбоко подозрение към всякакви държавни символи като знамена, гербове и химни, но "Мила Родино" някак стана шлагер по тези протести и свикнах да я търпя, дори и в най-умопомрачително фалшиви изпълнения...(впрочем, забелязали ли сте, че всички патриотични песни възпяват планините, небето, полята горите, реките и тнт, а не на някого хотела, или парите или мерцедесите - хората някога са знаели какво е ценно, и не не ми обяснявайте, че щото тогава мерцедеси не е имало, сто на сто е имало някакъв техен еквивалент). Този път и трикольорът ме зарадва, това момиче му беше измислило доста хитра употреба и се вихреше във магьоснически танци с него...
понеделник, 10 септември 2007 г.
София е студена
последните дни ще си играем на есен. помага ми на учебния процес - седя си при радиатора и учебниците. хъси се побърква от кеф, скача в реките, тича ловува из ловния парк. сняг на витоша и море в края на септември - какво повече ни е нужно. а и стоене сама, много стоене сама... май това е основното последните дни...
до ариана са доплували разни лодки и водни колела. предизборно, или като обещание за лято - в последните дни. последните дни, последните дни ми е станало любима фраза в последните дни. само се опитвам да разбера на какво: на ани в българия, на злощастния ми бакалавър, на света, на някаква търпимост, на нещо несериозно и твърде проточило се, на парка, апостолите на последните дни, славейков - поет и апостол църквата на апостолите на последните дни, последни последни залагания за последните дни... въобще някаква преходност ме е обхванала, всички дни ми се струват последни. само последните дни на лятото не смея да призная, не и преди да се добера до морето поне. може с една от тези лодки... или пък с другите в южния парк, дето се въртят в кръг до пълен дебилизъм:
може да хвана и изгубената магистрала, намерих я, пред един блок до южния парк
Абонамент за:
Публикации (Atom)