петък, 19 октомври 2007 г.

Концертът и шествието за Иракли и Рила




Снимките вече са качени в галерията на Да Спасим Иракли, аз тържествено записана за магистър в програмата на Александър Кьосев, а времето, дано дано върви към сняг, тая вечер за рождения ден на Люпчо. Това ще е перфектно, наистина.

На вън духа, вали и беснее, а аз си седя в матрицата, слушкам си радио Тангра и се топля с мечти смътни за сняг, пързаляне по езерото Ариана, вятъра в Ирландия, и внезапния оптимизъм, че кой знае, може пък да успеем да спасим света.

Вчера беше последната топла нощ. Примерно. В софия винаги има още една последна топла нощ, чак до първите топли нощи на март. Вчера имаше някакъв шемет във въздуха, събрахме се толкова хора, колкото май не сме били от 26 юни, когато нещо ми щукна и ходих по жарава. Вчера бях на крилете на на същия шемет, крещях, трещях и прегръщах всичко живо, въртях огън с някаква такава необузданост, че накрая не можех дъх да си поема, пях, скачах, полудявах. Беше ми невероятно да видя почти всичките си приятели на едно място. Това даже на моите собствени купони не се случва. Липсваха само геройски заминалите по далечни страни. Представях си някакви разговори с Ани, и как двете правим пого на БГЗ. Представях си как въртим огън със Савина.

На шествието се разминахме с протеста на учителите. Изведнъж всички крещяха и се аплодираха, те - нас, ние - тях, и ме обхвана някакво направо необяснимо усещане за общност с тези иначе неприятни женици, съсипали 12 години от живота ми. Полицията ни беше разделила с кордон, все едно ще се избием... Над кордона в двете посоки летяха хартиени самолетчета с надпис оставка. Самба-бендът беше прихванал от някъде тромпет, и това го правеше още по-самба, хората от трямваите ни махаха, Дидо им подаваше флайъри през прозорците, Ваня подскачаше като луда с една съдийска свирка в уста, тълпата се точеше бавно до жълтите павета.

Самият концерт беше свеж, с изключение на някакви бардове с китари, но така или иначе, имаме нужда от цялата помощ, която ни се предлага. Така че бардовете с китари също са добре дошли. Накрая всичко прерастна в някакъв тарамбуков джем в градинката, където със Златна безуспешно се опитвахме да надвикаме един тъпан, чак докато гласовете ни боляха.


Особеното е, че за пръв път видях цялата компания от За Земята толкова щастлива на протест, всички сияеха, и не беше трудно да повярвам, че ще успеем, че накрая на пук на всички незаинтересувани телеманиаци и чичовци с ланци ще вземем пък да победим.