ибаси

денят е грозен още от сутринта, събуждам се навита като охлюв, краката ме болят, все едно цяла нощ съм ходила, някой се е натресъл в стаята ми и простира на балкона. а навън сигурно грее слънце, нали, и е последния съвсем летен дей (а я го глей, май облак зрей)...
денят се познава от сутринта, викат, а аз изпълзявам с нулев ентусиазъм от леглото си, правя си мюзли за утешение и простирам вмирисано вчерашно пране. отвинтила съм някакъв кран, и езерото ариана, поне в главата ми, се пълни с някаква много смрадлива черна течност, може би дзифт, може би нещо по-прясно и отвратително, и кметът супер-бойко реже ленти, а слъцето хвърля бодри отблясъци по темето му.
доктор руси вчера сутринта сгазил някакво коте, което спяло на улицата, с мотора си профучал през него и една жена, собственичката на майката-котка, обикаляше крещеше и плачеше, като старовремска оплаквачка в просъницата ми.
днес се влачех из борисова, която изглежда направо безбрежна без колело, после оставих кучето, мотах се около университета до откат, докато резултатите ми не излизаха, закарах колелото до каролината, викнах такси на някаква припаднала баба, въпреки че роднините й не искаха да ми повярват, че това тук е софия, българия, и линейки не идват, видях радо, който празнуваше баклаварството си по история в докторска, върнах се до каролината, защото бях забравила да оставя фарчетата, върнах се до университета, в някакъв непрекъснат боксов мач срещу собствения си стомах. лелята в канцеларията разменяше безкрайни благопожелания с някаква друга, по-лъскава леля, и когато най-накрая пожелаха многоздравещастиелюбовикъсмет дори на лелите на лелите на лелите си, бяха минали 30 минути, откакто седяхме в канцеларията (защото междувременно зад мен се бяха наредили още седем души), само те двете се усмихваха, после усмивките им се спаружиха притеснено, а аз едвам не се изповръщах на бюрото им.
после си тръгнах, и още не знаех какви съм ги надробила в неделя. и, по дяволите, звуча и се чувствам като холдън кофилд, това нормално ли е?
ани казва "утре отиваме на море" и аз уж тръгвам да се прибирам, влача се, хъси плува в езерото ариана, водата е чиста, кристално чиста, виждат се фугите между циментовите плочи, отразяват се мостчета и върби по най-пасторален начин, а от горе плуват разните фасове и чашки, създават уют, един вид, да не ни се стори гледката твърде непозната.
после срещам глупавото сузи от ловеч, предавам и тежките думи на весо, тя се паникьосва и тнт... седнала е на чешми с някаква корейска проповедничка, who came here to teach us the Gospel, милата, защото ние тука нали сме езичници и аборигени някакви, а тя даже е успяла да усвои перфектно афроамериканския акцент, с някакви монументални проповеднически нотки. само дето е корейка милата, и говори тихо, учтиво и извън секва граматика.
после си купувам въже да се обеся, всъщност каишка за хъси, пресичам евлоги и отивам да търся всички на докторска, обаче там седят шентов, дидката, калето и други някакви и пият бира. шентов днес ми се струва по-жизнерадостен и оптимистичен от самата мен. викайте линейка.
наоколо се вихри някакъв рисувателен кръжок с главен вдъхновител дидката, но просто не мога да трая повече, незнам какво точно, нещо не ми понася, и тръгвам към заимов, където пиели били, хилим се там с радо и пънка, а младежите играят пинг-понг. по пътя се чудя, какво точно стана с мен, че така почнах да се ядосвам и изнервям, кой ми лепна това черногледство, когато слънцето е жълто през листата а някъде, на някакъв нос по скалите, смокините вече зреят за нас, защо да идва краят на света, и въобще в какво съм се превърнала. ето, казвам си, на заимов ще бъде уютно накрая, взаимно ще бъде, ще си почина, ще се съберат всички хора, които обичам. особено някой, които ще дойдат случайно.
смеем се с радо и пънка, идва и ронката. ронката е медена. ронката гони дявола. отивам до тоалетната в някаква кръчма, където гимназисти играят билярд, някой се опитва да отвори от вън, крещя заето, а когато излизам, момчето ме поглежда укорително, и казва "първо се чука, да знаеш"... това е трофей, който трябва да се разкаже, но когато се връщам при другите, борко е седнал на масата и отказва да стане, а алеко, който естествено иска да си доиграе гейма, му обяснява как точно ще го набие. борко се инати и алеко се инати. алеко се инати и борко се инати. казвам в празното пространство, че и двамата са тъпи магарета, после само ани реагира на чао, но вече не издържам хич, взимам си раницата, хлътвам по асен златарев, и се разревавам. просто така. мисля си.
мисля си за крехките хора, и как лесно се палят, и подскачат, напомпани като петлета, и как се изуми преди две седмици, когато му казах, че за пръв път го виждам вбесен, и ето пак сега, защото е толкова пълен с усещания някакви, че сякаш пуска искри, а борко седи като голям, дебел барбарон на масата, и се усмихва хладнокръвно, и го мързи дори да спори, но няма пък да отстъпи. крехките хора са други, разбирате ли. кадър с бомбандировки, и the word is "exhausted", казва немкинята, четири години по-късно бомбандировките продължават, тя вече е научила български, но крехките хора не са загрубели.
днес срещнах трима от тях...