понеделник, 29 октомври 2007 г.

добър вечер посред бял ден

в дванайсет на обяд, точно нула-нула, над софия се спусна оранжев мрак и апокалиптичен потоп... хахахахаха ... виждате ли какво става, когато гласувате за бойко.
и отново, отново си мисля : когато умниците ги мързи да гласуват, управляват избранниците на глупаците. от това губят и умниците и глупаците... кога ли сънародниците ни ще проумеят това?
и така от глупавия бойко към дните ми: дъждовни и главоболни напоследък, в училище рисувам ли рисувам някакви състояния, не мога повече да ставам от леглото в два, обещавам ще си купя крушки, така не се живее.
едната вечер избягах от едно плямпало, на другата от друго, срещам в някакъв момент миткото, бого и вальо, но никой от тях не мога да видя наистина. просто не мога да седна на едно място.
корабокрушенците искат да спасяват ритъм във вторник - точно когато природно лудите искат да спасяват рила. картата на апарата ми е празна от три дни.
мислех си колко ще е хубаво да спре да вали и да замина на някъде... обаче дори времето в софия прелива от неодобрение.

неделя, 28 октомври 2007 г.

произшествия на рила

Днес се успах... Деня ми беше блажен въпреки проливния сутрешен дъжд... Към никаква Рила не можах да се запътя.

Прибрах се в 10 вечерта, с кошер от мисли и планове да напиша нещо величествено и полупоетично тук... И точно когато седнах да пиша получих това по icq:
"... видя ли кво е станло днес на Паничище? дошли са някви местни мутри и са искали да бият хората дошли там.. "

Първо си казах : няма много смисъл да пиша, то утре ще е по всичките медии, а после загрях, че всъщност има, защото утре, тоест днес, са изборите, и никой няма да обърне внимание, че някъде в паничище са заплашвали и били няколко еко активиста.

Разгледах и снимките в галерията разпознах и горския, дето миналия път ме заплашваше, че ще ми чупи краката, на последната снимка е заедно с останалите мутроиди.

Стана ми гадно, много гадно, че не съм могла да стана и да замина, че не сме били много, че някакъв гъз е удрял Цвета по главата с автомобилна врата, че хората хич ама хич не разбират. И още по-гадно от това, че именно на тази дата никой няма да обърне внимание на свинщините, които се случват в тази страна, че утре всички ще броят проценти и ще дават лъскави пресконференции. Хич вече не ми беше величествено и полупоетично.

Какво можем да направим от тук нататък? Две неща - първо, всеки който го е грижа поне малко, би могъл да спомене тази случка в блога си, на приятелите, пред разни медии и тнт. След понеделник няма да има никакъв смисъл да се занимаваме с избори.
Второ, другата събота, когато групата отново тръгне към Паничище, нека не са 30, нека и ние сме там, нека бъдем толкова много, че просто да не могат да ни заплашват с насилие.

петък, 26 октомври 2007 г.

протести вчера и днес



вчера съвсем случайно научих за мълчаливия протест пред парламента около десет минути преди започването... добре че бях на сфумато, та някак успях да се донеса. бяхме само стотина души и куките бяха хем изненадани - този път явно и техните информатори не са имали време да ги предупредят, хем добронамерени... ако продължаваме с тези протести нищо чудно накрая и полицията да носи банери и да вика с нас, кой знай...
така или иначе банери нямаше, просто нямаше никакво време за подготовка...
снимките сами кофти - тъмни и размазани, така че няма да ги видите на блога, който просто иска да се чувства присъствал, може да ги разгледа в галерията на Да спасим Иракли

сряда, 24 октомври 2007 г.

i am your tourist

Странно как, но винаги, когато развеждам туристи насам натам, погледът ми към София се изменя тотално, увличам се в целия sight-seeing, търся гледки, доснимва ми се. Сякаш трябва да си представя, че съм една от тях за да мога да погледна на града си с нови очи.

И така, немските скаути поеха за Пирин, аз нямам почти никакви техни снимки, вместо това напълних картата с крадени кадри от Александър Невски, където естествено е забранено да се снима, да не би някой да посмее да не си купи на светата православна църква картичките, и разни съвсем произволни детайли от софийските улички.


В катедралата беше пълен мрак, така че друго освен да гоня разни сенки не ми оставаше. Така че почерпете се с този шум, и да ви е тихо.


Това странно, напръскано с брокати зеле се продаваше в някаква цветарничка от дясно на Зиг Заг Холидейс. Помислих си, че изглежда все едно отива на сватба. На ляво и на горе пък, погледът естествено водеше към любимото ми Ministry of Sky - гърба на Булбанк, със всичките му оплетени хоризонти и отвеси...

На края на деня се оказахме в Апартамента, като по чудо изтупан и изтръскан от обичайните гъзарчета... Изведнъж ми се стори много красиво място, тихо, уютно, ненатоварващо, сигурно защото за пръв път никой не се мръщеше, че са ни кални обувките.

Смешно и тъжно, защото просто нищо няма да помня. Даже не успях да науча имената на всичките седем човека, които ми спяха на пода. Разговорите ни за политика още кънтят в главата ми, днес спах до два на обяд и загубих остатъка от деня...

събота, 20 октомври 2007 г.

Нилс Петер

Носи ме басът през някакви квартали, рейсове, паркове, трамваи, унесено тледам Станев през прозореца на 102 около десет минути в задръстването преди да загрея, че е той. Брадясал индианец с раиран пуловер, който ми маха пред мола.
От петицата сюжета е друг - трима трамвайни работници и един полицай разглеждат следната подредба: един брой обувка, черна, работна, сдъвкана, малък номер, тетрадки и учебници в най-различни цветове пръснати по чакъла около релсите и бял парцал напоен с кръв - червена по краищата черна в средата. Тук е станало нещо ужа сно мисля си. Спомням си онази безкрайна вечер след истамбул и нещата на почти непознатата Ани наредени като натюрморт под дъжда. Натюрморт, съвсем морт, в отворения дискмен с някакъв дръм и бас вали майски порой, куките мерят с безкрайни ролетки някакви неща по платното, асвалта блести. Запечатано за винаги. До безкрай.
Моят приятел Нилс Петер придава на всичко това един филмов гланц, не ми се случват на мен тези неща, гледам ги между рекламите на метро медия в автобуса. Затварям очи преди мишока Рататуй да бъде разкрит под шапката на стажант готвача за трети път, откакто съм в 102, баса ме понася нанякъде страшен и тежък, подводен и плътен, тромпетът блести като слънчево петно, въздухът ми свършва, почти достигнала до дъното, мисля за него, мисля за нея мисля за всички, които срещнах в последните два дни, сякаш между мен и другите изведнъж прескачат някакви токове, това е просто един преждевременен ноември, с надеждата за сняг, с тъмните вечери, и трепета, хората изведнъж са ми станали стократно по-мили, сергиите с тикви и кестени димят, крачките са ми се забързали, дочаках значи адовската есен, сивото, мъгливото, където ще си пасна, тайно се надявах на сняг тая нощ, но дори в Княжево още е рано, макар улиците да миришат на кюмбета, а в градините да цъфтят последни почти смръзнати цветя.
Отварям очи на четвъртото завъртане на рекламата за церебрална парализа, или каквото е това там черното с децата, които мечтаят да стават самолети и балерини, сърцераздирателно, после други две изпраскват един брейк в хола на родителите си, в баса на добрия стар нилс, в чест на някакви окабелителни, а стой и две заспива на баира на свети наум, но светът е хубав а защо не знам. Помагам на някакъв дядо да пресече през релсите. Пожелава ми много здраве и да си намеря хубаво гадже, ама от гаджета, мисля си, но това ще му го спестя, разбира се.
Отварям очи и хората на сцената са поне десе и всеки си прави каквото си иска в някакъв общоукрепващ джангър, накрая и аз се осмелявам да налазя един микрофон и с Брашненков и двамата смело изпяваме чичовите конье на съставните й части, надвикваме се, хилим се в микрофона, мяукаме.
Отварям очи и две сестри изливат половин спрей сметана върху Любо и щателно го облизват.
Отварям очи и всички сме се наредили на чергите в стаята му като чешки кроасани, а Санди не може да спре да се хили, и вече никой не знае защо.
Отварям очи и бабата на Любо пита иска ли някой чай. Цялата стая изревава ААААААААААЗЗЗЗ и след малко чаят е сервиран в кафени чашки, силен, ментов с много лимон.
Спи ми се сега и капките ми се привиждат на сняг. Някой ме е снимал твърде много пъти как въртя огън. Намирисва. Намирисва на лошо тая ситуация, а човекът още повече...

Аз обаче ще сънувам, облаците нечии, мойте си неща и ще си почивам, защото е време за зазимяване, и Нилс Петер носи циклоните на Скандинавия...

петък, 19 октомври 2007 г.

Концертът и шествието за Иракли и Рила




Снимките вече са качени в галерията на Да Спасим Иракли, аз тържествено записана за магистър в програмата на Александър Кьосев, а времето, дано дано върви към сняг, тая вечер за рождения ден на Люпчо. Това ще е перфектно, наистина.

На вън духа, вали и беснее, а аз си седя в матрицата, слушкам си радио Тангра и се топля с мечти смътни за сняг, пързаляне по езерото Ариана, вятъра в Ирландия, и внезапния оптимизъм, че кой знае, може пък да успеем да спасим света.

Вчера беше последната топла нощ. Примерно. В софия винаги има още една последна топла нощ, чак до първите топли нощи на март. Вчера имаше някакъв шемет във въздуха, събрахме се толкова хора, колкото май не сме били от 26 юни, когато нещо ми щукна и ходих по жарава. Вчера бях на крилете на на същия шемет, крещях, трещях и прегръщах всичко живо, въртях огън с някаква такава необузданост, че накрая не можех дъх да си поема, пях, скачах, полудявах. Беше ми невероятно да видя почти всичките си приятели на едно място. Това даже на моите собствени купони не се случва. Липсваха само геройски заминалите по далечни страни. Представях си някакви разговори с Ани, и как двете правим пого на БГЗ. Представях си как въртим огън със Савина.

На шествието се разминахме с протеста на учителите. Изведнъж всички крещяха и се аплодираха, те - нас, ние - тях, и ме обхвана някакво направо необяснимо усещане за общност с тези иначе неприятни женици, съсипали 12 години от живота ми. Полицията ни беше разделила с кордон, все едно ще се избием... Над кордона в двете посоки летяха хартиени самолетчета с надпис оставка. Самба-бендът беше прихванал от някъде тромпет, и това го правеше още по-самба, хората от трямваите ни махаха, Дидо им подаваше флайъри през прозорците, Ваня подскачаше като луда с една съдийска свирка в уста, тълпата се точеше бавно до жълтите павета.

Самият концерт беше свеж, с изключение на някакви бардове с китари, но така или иначе, имаме нужда от цялата помощ, която ни се предлага. Така че бардовете с китари също са добре дошли. Накрая всичко прерастна в някакъв тарамбуков джем в градинката, където със Златна безуспешно се опитвахме да надвикаме един тъпан, чак докато гласовете ни боляха.


Особеното е, че за пръв път видях цялата компания от За Земята толкова щастлива на протест, всички сияеха, и не беше трудно да повярвам, че ще успеем, че накрая на пук на всички незаинтересувани телеманиаци и чичовци с ланци ще вземем пък да победим.


сряда, 17 октомври 2007 г.

ето вече има и петиция

http://forthenature.org/petitions/1
Това е адресът на петицията за Рила пусната на сайта на Да Остане Природа в България на 14.10.2007... В събота доста посетителите на х.Пионерска много искаха сайта да пусне подобна подписка. Повечето хора предпочитат да си дадат името и фамилията вместо да ги газят багери, логично е.
Вече има над хиляда и четиристотин подписа. Да се надяваме че ще продължим в този дух.

Може и да не ви се вярва, ама тя Рилата е супер важна, без нея доста хора щяха да са полудели вече. Случват се работи там. Хубави работи. Има осамотение, тишина и природни красоти. И ще продължи да ги има. Докато някой не асвалтира път отгоре им. В събота мъглата беше скрила всичко това - виждаше се само близката далечина - кал, камиони натоварени с чували цимент, багери, нещо като поточна линия за чакъл, ровове и ями, извадени коренища, паднали дървета. Без контраста с абсолютното чудо наоколо изглеждаше просто грозно. Като София през минаия нереално мъглив декември. Помислих си, че ако нещо от природата се виждаше гледката щеше да е ужасяваща - като гноясала рана разсякла красиво лице, и съвсем реална при това. В събота нещата просто изникваха от мъглата и се стопяваха обратно в нея, с илюзията, че когато облакът се разнесе цялата тая строителна площадка няма да я има.

събота, 13 октомври 2007 г.

голямото лежане пред багери

естествено по закона на всемирната гадост никакво лежане не можа да се получи там горе по три причини : кучи студ, две педи кал и факта, че щом приближихме строежа работниците се разбягаха в обедна почивка. помахахме с банери, поговорихме си с господарите на ефира, дойде някакъв заместник кмет който лъга и маза до пълно окалване, не много трудно в дадената ситуация.







преди това ни крещяха хижарката от пионерска и някакъв лесничей, мислеха си, че банско ни било платило да им спираме развитието, и нямаше никакъв начин да ги надвикаме за да им обясним, кои сме какви сме и така нататък. горския каза, че ако посмеем да се качим нагоре към строежа щял да ни счупи краката. за мен лично пъкм имаше нещо в стил "тая има врабци в главата", което някак не ми се стори обидно, а почти поетично - сигурно защото за пръв път чувам точно този израз... стана ми мъчно, че тия хора не разбират, че на нас ни пука толкова за рила колкото и на тях. пак се чудя как точно трябва да е разберем.






на границите на абсурда.






петък, 12 октомври 2007 г.

бързите дни

очевидно ми се случват много неща, щом хич и нямам време да ги опиша. работя над себе си. захладнявам, скоро съвсем ще се успокоя. дните потръгнаха облачни и бързи, карам колелото си в порои, ходя до нои, протестирам, започвам жадно училище.
в събота смятам да лежа пред багери на паничище. който иска е добре дошъл да се включи... и да ме закара до там.

днес ще стана рано обещавам си, но ето сега е три и пет а аз имам още поне час работа на компютъра. трябва да си върна книгите в библиотеката, но мога само преди обед, след това на смяна е онзи гъз, дето си нямам свидетели за да го съдя... отново ще уча и в софийския, и в тази нова светлина умишлен палеж в библиотеката на филолозите вече не е утеха... макар че може би това е едничкия начин да я ремонтират....

вчера вятърът ме носеше покрай александър невски с едни огромни пана в ръце, съвсем нереално някак, страшно скъпарски такива и леки, много беше важно вятърът да не ги счупи или смачка... а на тях снимки от протестите. мои. сънувано. и ме среща някакъв тип и ми вика какво е това. пана отговарям. от къде ги взе звънва истерична нотка в гласа му и вече почти е заловил крадеца в мен. от ная викам, не се събраха във таксито. а какво ако му бях казала, че снимките са мои. щях да се почувствам съвсем като крадец. защото снимките не са хубави, а сега висят огромни на изложба в червената къща, просто защото янина нямаше време да намери някой от добрите фотографи. примерно онзи от тропот с нечовешките снимки. не го заслужавам. съдбата ме довя. вземам каквото ми се даде и изкупвам греха с доброволно помагане. прекарвам в червената къща от дванайсет на обед до десет вечерта. не съм много от помощ, защото само имам температура. тва ми е просто основното занимание.

дъждът вали само в 20те минути от деня, когато трябва да ида до някъде с колело. хората свирят на сцена а аз заспивам. усещам, че просто нямам шанс, и някак се добирам до вкъщи.

днес се събудих в 12 на обяд. здрава, но някак изтощена. утре пак ще направя така май. и няма да си върна книгите, и да получа забетната бележцица с която дават дипломите. а трябвало и да се снимам.

някакви много черни очи ми се мотат. далечни очи. горещи... романтично някак ми се мотат. но няма да се занимавам и толкоз.