сряда, 29 октомври 2008 г.

нетърпение

отдавна не съм писала тук, но ето сега се налага, просто защото петъкът се очертава адски забавен - маски, навечерия на будители, празници на любимата програма христо ботев, критични маси и тнт...

та

критикъл мас от 18 30 на ариана... маскирани.... и концерт на осил амук в първо студио на БНР от 10 00 същата вечер, вход свободен, маскирани...


и се гответе за още по-голямото маскирване на сирница!

също утре ще е голям ден - Джуно Реактър и разни природни акции

сряда, 8 октомври 2008 г.

Шумното шествие

Протестът днес беше толкова весел и ентусиазиран, колкото отдавна не е бил... Като нищо можем да направим още шест такива в идната седмица, толкова се радваха хората, че пак са се събрали да си попротестират... Леко е смешно чак.

Само на пръв поглед естествено. Истината е, че ако все още протестираме, то причината е, че все още има за какво. И в двата смисъла - и в смисъл, че продължават да се вършат безчинства, и в смисъл, че все още е останало нещо-нещичко да се опитваме да запазим.

Това всъщност е доста тъжно... За това вдигайте си духа със снимки.

Тъжно е също и че е есен. Но точно на това се радваха всички, на завръщанията и събиранията, на всичките срещи и прегръдки в тълпата... Big Time Sensuality.

вторник, 7 октомври 2008 г.

Ще пиша за книга

Ще пиша за книга, за пръв път в блога си, защото така съм натежала от нея, че трябва някъде да я оставя, да я извадя от корема си едва ли не, просто защото ако тя не излезе от мен, и аз няма да изляза от нея. Това не е от нещата в главата ми. Това е от реалността.

Extremely Loud and Terribly Close е детска книжка, роман-загадка, учебник по психология, плач за Дрезден или за Ню Йорк, смешна история за болка и загуби, игра с 9/11, дневник, любовен роман и още куп неща - точно както се полага на всяка добра книга.

Какво толкова ме вкопчи в тая книга? Смътните ми спомени от онова лято. Липсващия баща? Техниките за справяне с разделите? Четох по разни сайтове разни коментари, и според разните важни американски вестници романът бил незрял... Можело още по-добре. Било детинско, било разхвърляно, било прекалено еклектично. На мен пък точно това ми хареса - лекотата. Това че непоносимо-болезнените моменти са разделени на хапки. Различните гласове. Приликата с това и онова. И може би най-вече, възможността да обърнеш събитията наопаки в края. Като някаква фалшива утеха?