Човекът с двайсетгодишният опит ми казва да не съм била толкова смарт, и просто няма какво друго да му отговоря, освен "съжалявам миста', но така съм се родила", а после се качвам в смрадливия и спарен хостел картата за вратата не бачка, постилам и заспивам на две на три.
Вятърът в Дъблин реже, станало е студено изведнъж и това ми харесва, след душните дни, и пак ту вали ту не вали, но ето вятъра довява цяло ято чайки, и сме толкова близо до пристанището, а никой не ще да дойде с мен.
Ето, казвам си, ще се прибера у дома, ще си разходя кучето. Словаците в автобуса реват do you know what does pici mean в някакъв разказ за това как се напивали, и инфилтрирали ирландците, и изведнъж почвам да се хиля, няма шофьор в автобуса, поне на този етаж и не е съвесм ясно как ще долетим на летището. Ирена категорично не ги харесва тези типове, стиска устни а по късно ще каже, people hate eastern europeans exactly because of men like them обаче на мен ми се струват приятно шумни, груби брутално-несели хора, и са словаци, а не словенци, така че какво толкова, няма да пътуват с нея...
На летището като особено подозрителна ме принуждават да си събуя обувките. Стоя с мокрите си кални чорапи в цялата лудница и се хиля. Минутите са се разтегнали. Купувам си някакъв ментов шоколад, отсвирила съм Ана за малко, от пет дена не е била сама, нито пък аз и просто си даваме почивка, след всичките серозни разговори за оценки, бюджети, сайтове, и така нататъка, купувам си някакъв силно ментов шоколад (не колкото XXX - the strongest extra strong mints - can you handle it бонбони които си купих за довиждане) и сядам по турски на земята пред някакви непознати българи, връщащи се от бригада. Дъблинското летище е чудовищно, огромно, безумно, и поне десет минути ни трябват след излитането,за да престанем да се намираме над него. На крилото има отпечатък от подметка. Пиша хайку за това, а момичето от студентската бригада не знае какво е хайку.
Излитаме над облаците, които от горе имат някаква съвсем ясна структура - повтарящите концентричи окръжности, нещо като растителна тъкан. Чак до Амстердам не се вижда почти нищо освен облаци, милиметър море с прибой като звездно небе, миг от пристанище, а навътре в континета се редят снежни поля и плетове. Летим срещу времето. Губим часове.
Предишните дни основно слушам, въпреки знаците "не слушай", които ме посрещат още на летището - може би всъщност "изключете си слуховите апаратчета", при всички положения едно задраскано ухо. Слушам а първия ден температурно заспивам, изтощението взима връх, от миризмата на супата ми се повръща, не разбирам нито дума.
В стаята ни живее някакво усмихнато дяволче от италиански произход от което директно ми става весело и топло, то пък не може никога да спреда се хили, дори по средата на сериозните разговори и току изчезва по средата на разговора. Почивам си със нея, Грейс сигурно за това я е довела.
Има и вечери две на брой със странни приключения, типичен ирландси пъб, типичен MTV видеоклип, на който попадаме на горния етаж в някакъв клуб в Дъблин, жени в корсажи, черни мъже с диаманти на ушите, влака Рътдръм-Дъблин, в който спим на пода, уютни хора, момчета които приличат на дебели котараци, има най-малката чакалня на света, вечнозелени поляни, погребения, жени-бащи с бебетата си, въртя огън на Графтън стрийт под акомпанимента на някакъв местен риж джипси с цигулка, синът му тропа на тарамбучка, дъждът вали винаги и завинаги, има кръчма с карикатури нарисуани директно върху латекса, има вестници в които се говори само за брутални убийства между голи жени, има един приятелски настроен кон от женски пол, в цветове като този на пипи дългото чорапче, има и около пет минути слънце между пороите.
Има и други неща, но за тях друг път...
Вятърът в Дъблин реже, станало е студено изведнъж и това ми харесва, след душните дни, и пак ту вали ту не вали, но ето вятъра довява цяло ято чайки, и сме толкова близо до пристанището, а никой не ще да дойде с мен.
Ето, казвам си, ще се прибера у дома, ще си разходя кучето. Словаците в автобуса реват do you know what does pici mean в някакъв разказ за това как се напивали, и инфилтрирали ирландците, и изведнъж почвам да се хиля, няма шофьор в автобуса, поне на този етаж и не е съвесм ясно как ще долетим на летището. Ирена категорично не ги харесва тези типове, стиска устни а по късно ще каже, people hate eastern europeans exactly because of men like them обаче на мен ми се струват приятно шумни, груби брутално-несели хора, и са словаци, а не словенци, така че какво толкова, няма да пътуват с нея...
На летището като особено подозрителна ме принуждават да си събуя обувките. Стоя с мокрите си кални чорапи в цялата лудница и се хиля. Минутите са се разтегнали. Купувам си някакъв ментов шоколад, отсвирила съм Ана за малко, от пет дена не е била сама, нито пък аз и просто си даваме почивка, след всичките серозни разговори за оценки, бюджети, сайтове, и така нататъка, купувам си някакъв силно ментов шоколад (не колкото XXX - the strongest extra strong mints - can you handle it бонбони които си купих за довиждане) и сядам по турски на земята пред някакви непознати българи, връщащи се от бригада. Дъблинското летище е чудовищно, огромно, безумно, и поне десет минути ни трябват след излитането,за да престанем да се намираме над него. На крилото има отпечатък от подметка. Пиша хайку за това, а момичето от студентската бригада не знае какво е хайку.
Излитаме над облаците, които от горе имат някаква съвсем ясна структура - повтарящите концентричи окръжности, нещо като растителна тъкан. Чак до Амстердам не се вижда почти нищо освен облаци, милиметър море с прибой като звездно небе, миг от пристанище, а навътре в континета се редят снежни поля и плетове. Летим срещу времето. Губим часове.
Предишните дни основно слушам, въпреки знаците "не слушай", които ме посрещат още на летището - може би всъщност "изключете си слуховите апаратчета", при всички положения едно задраскано ухо. Слушам а първия ден температурно заспивам, изтощението взима връх, от миризмата на супата ми се повръща, не разбирам нито дума.
В стаята ни живее някакво усмихнато дяволче от италиански произход от което директно ми става весело и топло, то пък не може никога да спреда се хили, дори по средата на сериозните разговори и току изчезва по средата на разговора. Почивам си със нея, Грейс сигурно за това я е довела.
Има и вечери две на брой със странни приключения, типичен ирландси пъб, типичен MTV видеоклип, на който попадаме на горния етаж в някакъв клуб в Дъблин, жени в корсажи, черни мъже с диаманти на ушите, влака Рътдръм-Дъблин, в който спим на пода, уютни хора, момчета които приличат на дебели котараци, има най-малката чакалня на света, вечнозелени поляни, погребения, жени-бащи с бебетата си, въртя огън на Графтън стрийт под акомпанимента на някакъв местен риж джипси с цигулка, синът му тропа на тарамбучка, дъждът вали винаги и завинаги, има кръчма с карикатури нарисуани директно върху латекса, има вестници в които се говори само за брутални убийства между голи жени, има един приятелски настроен кон от женски пол, в цветове като този на пипи дългото чорапче, има и около пет минути слънце между пороите.
Има и други неща, но за тях друг път...
Дяволът в Стен. 
Среща с доброволци от VIA.
Тяхната Борисова - изумрудена трева в някакво имение до Рътдръм, всичко което виждате е изкуствено посадено, само реката е истинска... 
Тази уличка ми донесе просветление в Дъблин, където иначе се стъмва в 4. 
Halfway between the gutter and the stars. 
Big Brother's Alley.
