Нилс Петер

Носи ме басът през някакви квартали, рейсове, паркове, трамваи, унесено тледам Станев през прозореца на 102 около десет минути в задръстването преди да загрея, че е той. Брадясал индианец с раиран пуловер, който ми маха пред мола.
От петицата сюжета е друг - трима трамвайни работници и един полицай разглеждат следната подредба: един брой обувка, черна, работна, сдъвкана, малък номер, тетрадки и учебници в най-различни цветове пръснати по чакъла около релсите и бял парцал напоен с кръв - червена по краищата черна в средата. Тук е станало нещо ужа сно мисля си. Спомням си онази безкрайна вечер след истамбул и нещата на почти непознатата Ани наредени като натюрморт под дъжда. Натюрморт, съвсем морт, в отворения дискмен с някакъв дръм и бас вали майски порой, куките мерят с безкрайни ролетки някакви неща по платното, асвалта блести. Запечатано за винаги. До безкрай.
Моят приятел Нилс Петер придава на всичко това един филмов гланц, не ми се случват на мен тези неща, гледам ги между рекламите на метро медия в автобуса. Затварям очи преди мишока Рататуй да бъде разкрит под шапката на стажант готвача за трети път, откакто съм в 102, баса ме понася нанякъде страшен и тежък, подводен и плътен, тромпетът блести като слънчево петно, въздухът ми свършва, почти достигнала до дъното, мисля за него, мисля за нея мисля за всички, които срещнах в последните два дни, сякаш между мен и другите изведнъж прескачат някакви токове, това е просто един преждевременен ноември, с надеждата за сняг, с тъмните вечери, и трепета, хората изведнъж са ми станали стократно по-мили, сергиите с тикви и кестени димят, крачките са ми се забързали, дочаках значи адовската есен, сивото, мъгливото, където ще си пасна, тайно се надявах на сняг тая нощ, но дори в Княжево още е рано, макар улиците да миришат на кюмбета, а в градините да цъфтят последни почти смръзнати цветя.
Отварям очи на четвъртото завъртане на рекламата за церебрална парализа, или каквото е това там черното с децата, които мечтаят да стават самолети и балерини, сърцераздирателно, после други две изпраскват един брейк в хола на родителите си, в баса на добрия стар нилс, в чест на някакви окабелителни, а стой и две заспива на баира на свети наум, но светът е хубав а защо не знам. Помагам на някакъв дядо да пресече през релсите. Пожелава ми много здраве и да си намеря хубаво гадже, ама от гаджета, мисля си, но това ще му го спестя, разбира се.
Отварям очи и хората на сцената са поне десе и всеки си прави каквото си иска в някакъв общоукрепващ джангър, накрая и аз се осмелявам да налазя един микрофон и с Брашненков и двамата смело изпяваме чичовите конье на съставните й части, надвикваме се, хилим се в микрофона, мяукаме.
Отварям очи и две сестри изливат половин спрей сметана върху Любо и щателно го облизват.
Отварям очи и всички сме се наредили на чергите в стаята му като чешки кроасани, а Санди не може да спре да се хили, и вече никой не знае защо.
Отварям очи и бабата на Любо пита иска ли някой чай. Цялата стая изревава ААААААААААЗЗЗЗ и след малко чаят е сервиран в кафени чашки, силен, ментов с много лимон.
Спи ми се сега и капките ми се привиждат на сняг. Някой ме е снимал твърде много пъти как въртя огън. Намирисва. Намирисва на лошо тая ситуация, а човекът още повече...

Аз обаче ще сънувам, облаците нечии, мойте си неща и ще си почивам, защото е време за зазимяване, и Нилс Петер носи циклоните на Скандинавия...