четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Краш 2007

Докато се занимавах с куп глупости днес, ужасът се ре развихрил с пълна сила. На заседанието на МС са изкарали Рила-буфер, и н.Емине от Натура 2000, събрал се е може би флеш моб протест в седем вечерта, само че мен никой не ми прати есемес. За решението разбрах от новините.
Това не е отчаяние, защото просто отказвам да повярвам, не е възможно тази дивотия да се случва наистина, нали?! Може би хората са се събрали, видяли са се и сега пият чай на Бенковски. Може би като някаква група за самопомощ споделят гнева и тъгата си. А кой знае, може и вече да строят барикади, просто да не са ги хванали на време за ранните новини.
Просто тази гадост ме сварва тотално откъсната и, надявам се, никой друг не се чувства така.
И какво ще правим от тук нататък?

петък, 23 ноември 2007 г.

22 Ноември протест пред МС

Снимките от вчерашния протест се намират тук. Вчера беше студено, мъгливо и кой знае защо адски весело - дали от гадното време, да ли от маскарада, но хората се хилиха до безкрай, даже когато куките се опитаха да ни набутат в тревната площ... Маша донесе чай. Вятър донесе мъгла. Всичко това ми донесе грип, но нищо де сруваше си. А МС, разбира се отново отложи гласуването на зоните...

вторник, 20 ноември 2007 г.

ир


Човекът с двайсетгодишният опит ми казва да не съм била толкова смарт, и просто няма какво друго да му отговоря, освен "съжалявам миста', но така съм се родила", а после се качвам в смрадливия и спарен хостел картата за вратата не бачка, постилам и заспивам на две на три.

Вятърът в Дъблин реже, станало е студено изведнъж и това ми харесва, след душните дни, и пак ту вали ту не вали, но ето вятъра довява цяло ято чайки, и сме толкова близо до пристанището, а никой не ще да дойде с мен.

Ето, казвам си, ще се прибера у дома, ще си разходя кучето. Словаците в автобуса реват do you know what does pici mean в някакъв разказ за това как се напивали, и инфилтрирали ирландците, и изведнъж почвам да се хиля, няма шофьор в автобуса, поне на този етаж и не е съвесм ясно как ще долетим на летището. Ирена категорично не ги харесва тези типове, стиска устни а по късно ще каже, people hate eastern europeans exactly because of men like them обаче на мен ми се струват приятно шумни, груби брутално-несели хора, и са словаци, а не словенци, така че какво толкова, няма да пътуват с нея...

На летището като особено подозрителна ме принуждават да си събуя обувките. Стоя с мокрите си кални чорапи в цялата лудница и се хиля. Минутите са се разтегнали. Купувам си някакъв ментов шоколад, отсвирила съм Ана за малко, от пет дена не е била сама, нито пък аз и просто си даваме почивка, след всичките серозни разговори за оценки, бюджети, сайтове, и така нататъка, купувам си някакъв силно ментов шоколад (не колкото XXX - the strongest extra strong mints - can you handle it бонбони които си купих за довиждане) и сядам по турски на земята пред някакви непознати българи, връщащи се от бригада. Дъблинското летище е чудовищно, огромно, безумно, и поне десет минути ни трябват след излитането,за да престанем да се намираме над него. На крилото има отпечатък от подметка. Пиша хайку за това, а момичето от студентската бригада не знае какво е хайку.

Излитаме над облаците, които от горе имат някаква съвсем ясна структура - повтарящите концентричи окръжности, нещо като растителна тъкан. Чак до Амстердам не се вижда почти нищо освен облаци, милиметър море с прибой като звездно небе, миг от пристанище, а навътре в континета се редят снежни поля и плетове. Летим срещу времето. Губим часове.

Предишните дни основно слушам, въпреки знаците "не слушай", които ме посрещат още на летището - може би всъщност "изключете си слуховите апаратчета", при всички положения едно задраскано ухо. Слушам а първия ден температурно заспивам, изтощението взима връх, от миризмата на супата ми се повръща, не разбирам нито дума.

В стаята ни живее някакво усмихнато дяволче от италиански произход от което директно ми става весело и топло, то пък не може никога да спреда се хили, дори по средата на сериозните разговори и току изчезва по средата на разговора. Почивам си със нея, Грейс сигурно за това я е довела.

Има и вечери две на брой със странни приключения, типичен ирландси пъб, типичен MTV видеоклип, на който попадаме на горния етаж в някакъв клуб в Дъблин, жени в корсажи, черни мъже с диаманти на ушите, влака Рътдръм-Дъблин, в който спим на пода, уютни хора, момчета които приличат на дебели котараци, има най-малката чакалня на света, вечнозелени поляни, погребения, жени-бащи с бебетата си, въртя огън на Графтън стрийт под акомпанимента на някакъв местен риж джипси с цигулка, синът му тропа на тарамбучка, дъждът вали винаги и завинаги, има кръчма с карикатури нарисуани директно върху латекса, има вестници в които се говори само за брутални убийства между голи жени, има един приятелски настроен кон от женски пол, в цветове като този на пипи дългото чорапче, има и около пет минути слънце между пороите.
Има и други неща, но за тях друг път...
Дяволът в Стен. Среща с доброволци от VIA. Тяхната Борисова - изумрудена трева в някакво имение до Рътдръм, всичко което виждате е изкуствено посадено, само реката е истинска... Тази уличка ми донесе просветление в Дъблин, където иначе се стъмва в 4. Halfway between the gutter and the stars. Big Brother's Alley.

вторник, 13 ноември 2007 г.

Кръвта ми

Ходих да дарявам кръв и за пети път не ми позволиха. Открих още нещо за себе си - във вбесено състояние кръвното ми е 60 на 90, основната причина да не ми позволят да дам този път... Пък аз си мислех, че щом бузите ми горят от гняв, и искам да убивам отделни библиотекари и съм си забила ноктите в дланите почти до кръв, и съвсем буквално се треса от ярост кръвното ми би трябвало да е приемливо високо за кръводаряване... Може би съдбата просто е решила именно аз никога да не успея да мина тестовете, бланките и али-балите, ту съм им била твърде бледа, ту твърде лека, ту съм имала комоцио пред осем години, ту незнам си какво си. И после поредната горчива статия как никой не щял да дарявя кръв... Ами като ги гоните щом достигнат края на опашката... Може да се върна на 21ви, с няколко литра вода и кафе повече в организма и пак да се пробвам. Само че това дали ще подобри качеството на кръвта ми? Яд ме е защото не пия, не пуша, не взимам наркотици, не съм болна от нищо хронично, движа се активно всеки ден, храня се разнообразно, взимам необходимите предпазни мерки, не се татуирам, не си правя пиърсинги, нямам рискови хобита, освен ходенето по протести, теглото, ръста, кръвното, обиколките и всичко останало си ми е в нормата, и пак поради някаква причина системата решава, че съм неподходяща да даря кръвта си. Неподходяща дори да дам нещо от себе си срещу нищо.
Има и други начини, казвам си, мога да давам време, усилия, мога да си подарявам нещата, ако щеш, но точно в момента, както винаги впрочем, в тази страна има нужда именно от кръв. От тази същата кръв, която лекарите по университетите ежедневно отказват да вземат по време на специално организираните за целта кръводарителски кампании.
Все пак има някаква надежда, защото днес, когато влязох в кабинета, за пръв видях да взимат кръв от момиче, значи възможно било... Също, лекарките за пръв път признаха пред мен, че 52кг е повече от 50, и следователно имам право да дарявам. Една от предишните години, когато бях 54, ми бяха казали, че нарочно съм напълнила джобовете си с тежки предмети, за да ме допуснат, и съответно да разменя кръвта си за едно шоколадче и чаша сок, които се полагат на дарителя... Триста грама кръв за шоколадче и чаша сок. Триста грама кръв или са безплатни или наистина скъпи, никой не продава кръвта си за шоколад.
Смешно, е че още се опитвам, но пак ще пробвам на 21ви. Да видя този път какво ще измислят.

неделя, 11 ноември 2007 г.

дивотия

В цялата си умора лепнах цялата си история за елхово тук вместо в тнар. "реална част" на блога... Правете си изводи колко ми е реално тея дни...

петък, 2 ноември 2007 г.

30-32-01

какво ли не се случи тия дни с мен... вчера всички се бяха маскирали, кой преносно, кой буквално, кой и двете, оказах се у петра заспах в 5, събудих се в два... сега откривам, че пак са се случвали неща и съм ги пропуснала. обещавам си, някой ден ще се науча да ставам преди дванайсет... някога можех все пак..
ритъмци се събраха и достигнаха до идеята, че списанието трябва да се спасява, а екипа да си остане екип, и че само трябва да се намерят някакви пари за да минем онлайн... впрочем и до това, че нещата от непубликувания последен брой, който бил списан на сто!!! страници трябвало да се извадят от тук и оттам и пуснат ако не в някоя официална медия то поне в блогосферата...
---------------------------------------------------------------------------------------------
днес някакво седемнайсет-годишно момиче се опита да води дискусия, презентация или незнам-какво в Хамбара, но нещата бързо се превърнаха в любимата ми НЛО-ска тройка около масата. Всеки си казваше свойта болока.
хората неусетно се бяха разделили на млади по масите и стари на бара. всички се нервеха. темата, зададена от някой си венци беше твърде широка, но в хамбара беше така топло и тъмно, че хич не ми се тръгваше, исках да си полегна на някоя пейка на горния етаж и да задремя. вместо това говорих ли говорих... вече не помня какво, но звучеше много умно и наперено - значи сигурно не е било...
накрая на деня срещам нанди-той (нещо като пешо-тя, нещо като мой адаш, незнам) с още някакъв квартален тип, стоим под бялата светлина в подлеза на плиска, и устата ми се отваря и затваря като на риба... нещо искам да кажа но не помня какво - много хубави панталони си си ушил, или благодаря за вестите, или просто светът е странен и аз не принадлежа в него, незнам. хората минават...

просто съм толкова недоспала, че целия живот ми се струва нарочно заснет, и всеки детайл, звук, миризма, мълчание трябва някак да се тълкува, все едно е бил специално заложен от режисьора...