сряда, 5 септември 2007 г.
Протестът около паметникът Левски
Пиша набързо, тъй като е два и половина, а кучето ми още не е разходено и скоро ще се пръсне. въобще не очаквайте някакви стройни вестникарски разкази тук, особено за нещата, които изживявам така силно. Просто още треперя, и честно казано се чудя защо. Би трябвало вече да съм свикнала да гледам как ми арестуват приятелите, как куките дърпат, влачат, бутат и подритват някакви странно упорити, но миролюбиви хора, този път една жена я вдигнаха на метър над земята, цялата, след което я пуснаха обратно... на глава. Жената беше около 50 годишна, жилава, хладнокръвна, изхили се и каза "Сама си паднах, сама си паднах на глава". После се оказа някаква много известна блогърка и бивша репортерка на Нощен Труп. Повече не знам.
Има нещо страшно в тия протести, сякаш нямаме вече право да сме просто мирни, усмихнати и конструктивни, нуждаем се от някакви "методи", крясъци, бутаници, от които Цвета я изтеглят под мишниците и я влачат като огромна парцалена кукла, с лилавата пола която помита всичко след нея, а тя не се съпротивлява, просто ги оставя да си я влачат където иска, след което, поне на снимката така изглежда, подпира крака на отсрещната стена на арестантската кола и си чака, да вкарато още някой, дългокос метъл с мешка на име Красимир в случай. Тайно се надявам Цвета "да им ебе майката", тъй като все пак е адвокатка.
Куките ни избутват на тротоара после, някой, пънк със синя блуза, скача обратно на платното, куките се втурват да го арестуват, Тошо, друг пънкар, огромен, целият в шевове и разбити носове, дърпа момчето обратно в тълпата, Семката се включва, и става меле, от което всички се измъкват безнаказано, и от което нищо не можах да снимам. Всичко се случва твърде бързо днес. Апаратът няма време да фокусира, тълпата е твърде груба, "истинските фото-репортери" се блъскат, и някак не искам да им пипам кожите. Като индийката в онзи филм, която щяла да загуби специалните си сили.
Слабовати гласове пеят вездесъщата "Хубава си моя горо", вече едва ли не химн на протестите ни. Полицаите се заяждат, накрая ни пускат да пресечем, но неправилно, не по пешеходната пътека, а отстрани - страхуват се да не запушим пак движението. Не мога да спра да треперял Има твърде много насилие от страна на типовете с фуражките, само ти казват къде да застанеш, къде да гледаш, какво да правиш, блъскат, дърпат, и се опитват да свалят протестиращи мацки едновременно... Ако не ги свалят с думи и с тухла четворка биха пробвали сто на сто...
Тръгваме към пето рпу и колите рукват по булевард левски, изведнъж е станало тъмно, мисля си, и точно тогава една кола сгазва куче. "Още е живо" крещи някой, и спират колата, кучето маха опашка, но незнам защо, съм абсолютно сигурна, че ще умре, поредната черна вълна в главата ми, въпреки че виждам, че това, което излиза изпод опашката му, не е черво, а най-обикновенно уплашено ако. В гърлото ми се е заклещил писък, и не може да излезе, седя приклекнала и се поклащам, вперила поглед именно в лайното незнам защо, и после някой ме тупа по рамото и вика, айде да вдигнем колата, и десет души действително вдигаме необходимата страна, Природата бръква отдоло и изважд кученцето, малко рунтаво нещо с медальон, то се втурва през другите плат и скърцането на спирачки, и изчезва някъде зад галерията за чуждестранно изкуство. "Добре ли си" пита някой "На възел съм" отговарям, защото така съм се сгънала и затегнала, сякаш накой на кълбо ме е завивал, и нямам нито въздух нито глас, нито кокали, ако се съди по това, че краката ми се тресат като желирани.
Пред първо районно се веселим. Клюкарим за разни пишещи, водим някакъв дълъг разговор с Венци... Венци прилица на К. в лицето. Майка му е умряла, когато е бил на десет. Казва, че не си спомня нищо от преди това, освен как майка му режела лук и плачела. Пред първо районно са лелките от Нощен Труп, на които издрънквам твърде много. Едната е брутално руса и брутално гримирана.После има сфумато и пеене и локум. Накрая се разделям с Природата и някакво негово русо ангелче... И пея в Борисова, докато качвам баира с колелото си... Хубава си моя горо, пея.
снимки след малко, с по-адекватен текст...
Има нещо страшно в тия протести, сякаш нямаме вече право да сме просто мирни, усмихнати и конструктивни, нуждаем се от някакви "методи", крясъци, бутаници, от които Цвета я изтеглят под мишниците и я влачат като огромна парцалена кукла, с лилавата пола която помита всичко след нея, а тя не се съпротивлява, просто ги оставя да си я влачат където иска, след което, поне на снимката така изглежда, подпира крака на отсрещната стена на арестантската кола и си чака, да вкарато още някой, дългокос метъл с мешка на име Красимир в случай. Тайно се надявам Цвета "да им ебе майката", тъй като все пак е адвокатка.
Куките ни избутват на тротоара после, някой, пънк със синя блуза, скача обратно на платното, куките се втурват да го арестуват, Тошо, друг пънкар, огромен, целият в шевове и разбити носове, дърпа момчето обратно в тълпата, Семката се включва, и става меле, от което всички се измъкват безнаказано, и от което нищо не можах да снимам. Всичко се случва твърде бързо днес. Апаратът няма време да фокусира, тълпата е твърде груба, "истинските фото-репортери" се блъскат, и някак не искам да им пипам кожите. Като индийката в онзи филм, която щяла да загуби специалните си сили.
Слабовати гласове пеят вездесъщата "Хубава си моя горо", вече едва ли не химн на протестите ни. Полицаите се заяждат, накрая ни пускат да пресечем, но неправилно, не по пешеходната пътека, а отстрани - страхуват се да не запушим пак движението. Не мога да спра да треперял Има твърде много насилие от страна на типовете с фуражките, само ти казват къде да застанеш, къде да гледаш, какво да правиш, блъскат, дърпат, и се опитват да свалят протестиращи мацки едновременно... Ако не ги свалят с думи и с тухла четворка биха пробвали сто на сто...
Тръгваме към пето рпу и колите рукват по булевард левски, изведнъж е станало тъмно, мисля си, и точно тогава една кола сгазва куче. "Още е живо" крещи някой, и спират колата, кучето маха опашка, но незнам защо, съм абсолютно сигурна, че ще умре, поредната черна вълна в главата ми, въпреки че виждам, че това, което излиза изпод опашката му, не е черво, а най-обикновенно уплашено ако. В гърлото ми се е заклещил писък, и не може да излезе, седя приклекнала и се поклащам, вперила поглед именно в лайното незнам защо, и после някой ме тупа по рамото и вика, айде да вдигнем колата, и десет души действително вдигаме необходимата страна, Природата бръква отдоло и изважд кученцето, малко рунтаво нещо с медальон, то се втурва през другите плат и скърцането на спирачки, и изчезва някъде зад галерията за чуждестранно изкуство. "Добре ли си" пита някой "На възел съм" отговарям, защото така съм се сгънала и затегнала, сякаш накой на кълбо ме е завивал, и нямам нито въздух нито глас, нито кокали, ако се съди по това, че краката ми се тресат като желирани.
Пред първо районно се веселим. Клюкарим за разни пишещи, водим някакъв дълъг разговор с Венци... Венци прилица на К. в лицето. Майка му е умряла, когато е бил на десет. Казва, че не си спомня нищо от преди това, освен как майка му режела лук и плачела. Пред първо районно са лелките от Нощен Труп, на които издрънквам твърде много. Едната е брутално руса и брутално гримирана.После има сфумато и пеене и локум. Накрая се разделям с Природата и някакво негово русо ангелче... И пея в Борисова, докато качвам баира с колелото си... Хубава си моя горо, пея.
снимки след малко, с по-адекватен текст...
Абонамент за:
Публикации (Atom)