България - страната на боя

Смятах да подхвана тази тема още в неделя, но очевидно съм имала нужда да подредя нещата в главата си. Междувременно доста хора вече казаха или написаха нещата, които ще прочетете по-надолу. Съмишленик дори излезе със заглавие много подобно на моето. Въпреки това нямам намерение да ви спестя нито дума. Защото тези неща трябва да се повтарят докато ги разберем и променим.

Всички сте научили какво се случи около протеста в Бусманци, нали? Или може би доста от вас на научили какво министърът на вътрешните работи и голяма част от медийното стадо си въобразяват че се е случило... Защото "Сблъсък между леви и десни анархични движения" е имало само в главата на г-н министъра. А това, което се е случило по пътя към Бусманци си е било чисто нападение. Нападение на група неонацисти, въоръжени с метални прътове и счупени бутилки над тройно по-малка група комунисти въоръжени с идеали и някоя и друга партизанска песен. Нито една от двете групи не би се приближила до анархизма (макар че анархистите също са бити и преследвани от неонацистите) и нито една от групите не е целяла сблъсък. Комунистите от "23 Септември" са искали без сблъсъци да отидат на мирен протест в защита на правата на човека, и особено на несъществуващите и все пак живичовеци в бусманския "дом". Нацитата (според клюката членове на "Национална съпротива", тези със сбърканите лепенки) са искали без излишни сблъсъци да смажат главите на максимален брой антинацита. Нацитата никога не искат сблъсъци, те искат да бъдат оставени на спокойствие да счупват от бой когото пожелаят, по възможност под защитата на трибагреници и национални каузи. Искат да ни е страх да показваме лицата си по мирни правозащитни демонстрации, да ни е страх да показваме вкусове и принадлежности, да ни е страх да дружим с чужденци, да ни е страх да си тръгваме сами от концерти, да ни е страх дори да си сменим цвета на косата. И колкото повече им отстъпваме, защото по-умният винаги отстъпвал, според милото ни родно общество, толкова повече те, по-малко умните, както се утешаваме, настъпват върху човешките ни права.

Как реагира българската държава на подобни нападения? В почти всички случаи ги обявява за хулиганство, нещо като викане през нощта или чупене на пейки, и пуска извършителите им по живо по здраво, в случай, че изобщо си е направила труда да ги залови. Казвам го, защото в българската полиция определено липсва желание за борба с престъпленията от омраза, а първият въпрос който задава дознателят на жертвата е ЗАЩО са го били. Казвам го, защото без самата аз да съм била потърпевша (изключвам дреболии като заплахи, обиди, шамари и някоя скъсана дреха) няколко пъти съм викала полиция заради нападения на неонацисти и нито веднъж не съм виждала адекватна или навременна реакция. Според скромния ми опит патрулката пристига поне двайсет минути след боя, да разпознавам лица ме викат поне месец по-късно (всъщност първия път направо ми казаха, че няма да ми дадат да разпознавам лица "защото така"), а отношението на дознатели и следователи обикновено си е чиста подигравка.

Ако изобщо се стигне до производство (такова нещо лично аз не съм виждала) то е за хулиганство или за някакъв тип телесна повреда. Според закона побоищата са винаги спонтанни и всички участници са виновни. Според закона ОРГАНИЗИРАНИТЕ ГРУПИ ОТ ВЪОРЪЖЕНИ С ВИНКЕЛИ И БОКСОВЕ МОМЧЕТА са просто участници в сбиване. Законът отказва да вземе под внимание фактите, че това са младежи обединени от крайно-десни идеологии основани на омраза и насилие, че в масовия случай те излизат да бият заедно след предварителна уговорка (тоест организирани са), че нападат само в случаите, когато имат числено и/ли силово превъзходство, че рядко чакат някакъв повод за да нападнат, че често имат предварително набелязани жертви. Иначе казано става дума за групи, които се организират за да извършат престъпление. Това не ги ли причислява към организираната престъпност? А фактът, че бият отделни хора с цел сплашване на всички останали не приближава ли действията им до терора? Изобщо как може организираното и целенасочено нападение върху човешко същество да се брои за хулиганство?

Това, обаче, са въпроси, които се въртят в главите на твърде малко хора. Според българския манталитет щом са те били значи има за какво, а който те е бил, вероятно е прав. Проблемът е манталитетен, наистина, и въпроса "Защо те биха?" задават не само полицаите, но и журналистите (в случая с членовете на "23 Септември" го зададе една от репортерките на ПРОБГ), а накрая, в къщи, дори и родителите. У нас силните все още се радват на доста повече уважение от правите, за това има олигарси и мутри, за това по улицата бродят скинари въоръжени с метални тръби, а свидетелите на сбивания и нападения рядко се намесват или подават сигнали, затова няма условия за инвалиди, затова на протести за човешките права съвсем нормални хора си крият лицата зад черни шалове, затова джиповете изпреварват от дясно, затова на детето ви му прибира джобните някое по-едро хлапе, затова кандидат-бежанците лежат безсрочно в затвора в Бусманци. По нашата логика, щом си по-слаб трябва да си траеш и да търпиш, а ако не яж бой, заслужил си си го, преклонена главица сабя не я сече. Това е един и същи огромен манталитетен проблем - нарича се уважение към по-силния. И този проблем не се дължи на страх или невъзможност да се преборим за правата си, по-слабите винаги са били повече, дължи се на примитивната ни възхита към всеки, който би могъл да ни счупи главата. Ето от това трябва да се отучим, иначе съвсем ще подивеем.

Как ще стане тази промяна? Нека започнем с назоваването на нещата. Първо : нападението на група неонацисти над някого никога не е спонтанно хулиганство. Може да е организиран тормоз, побой, терор, а в някои случаи дори опит за убийство. Но винаги е организиран. Толкова организиран, че на наци сайтове като алтермедия се качват снимките на бъдещите жертви - активисти на граждански сдружения, музиканти и други, които са посмели да се оставят да бъдат забелязани. Второ : неонацистите не са момчета с патриотични убеждения и вътрешна нужда от дисциплина а престъпни групи, които оправдавайки се с някаква идеология с еднаква радост пребиват невинни и трошат пейките в парка. Ако обичаха България, както твърдят, нямаше да чупят родните пейки, нали така? Трето : жертвите не са някакви членове на някакви групировки, някакви чужденци, някакви наркомани, някакви цигани или някакви гейове, а човешки същества като всички нас. Нещо повече - жертвите сме ние, защото за всяка група скинари е лесно да намери повод да набие точно нас. Всеки който разполага с позиция, прическа, музикален вкус, стил на обличане, сексуални предпочитания, произход, тен или вяра е застрашен. А това включва всеки, абсолютно всеки. До такава степен, че нацитата намират поводи дори да се пребиват взаимно.
А защо не и четвърто : домът в Бусманци не е никакъв дом, а си е чист затвор с бодлива тел, един час разходка на ден и тоалетни, до които насила настанените нямат достъп през нощта. Или пето : българското общество не е толератно и гостоприемно, а напротив е ксенофобско и дискриминиращо, всъщност, не, толерантно е, но само към тези, които го подтискат.

Такива са нещата и ние можем да продължим да ги търпим или да намерим начини да изразим неодобрението си. Начини има достатъчно за всеки вкус - можем да протестираме, пишем текстове или песни, говорим по медиите, да учим децата си на друг тип мислене и тнт. Можем също да подаваме сигнали за насилието, което виждаме ежедневно. А защо не и за заплахите и обидите, те също са престъпления? Можем също да искаме промяна в закона. Много неща можем да направим, щом се откажем от "по-умният винаги отстъпва" и "малко са те били", щом престанем да уважаваме боя и биещия. Но дотогава ще си останем Страната на Боя. Страната, а не държавата, защото в това отношение държавата е следствие, а не причина.

ПП : Това са личните ми чувства и разсъждения по въпроса. Няма нужда да сте съгласни с тях, но ще се радвам ако предизвикат лични чувства и разсъждения и у вас. Има и други хора, които си блъскат главата над проблемите с насилието и престъпленията породени от омраза в България. Готвят кампании, обсъждат, планират. Лично аз бих им дала колкото мога от времето и енергията си. Надявам се, че и вие виждате колко е голям всъщност проблемът.