четвъртък, 7 април 2011 г.

Ритъмско #6 - Outrrage

Outrage

На изток от всичко...



Andrew Ferguson (а.к.а. Outrage), се занимава с дръм енд бейс от цяло десетилетие, време в което е успял да изпълзи от крехкото си юношество чак до световноизвестните клубове, да взриви не едно партита, и дори да се отзове в най-източната точка на европейските си турета – Борисовата градина в София. Докато озвучителите щъкат из SPS, с кабели и колони Андрю спокойно седи над бирата си и говори за дръм енд бейса, партитата и всичко останало.

Диджействаш от десет години, какво точно се промени с дръм енд бейс сцената, публиката и със самия теб през това време ?

Музиката се е промени страшно, защото стана много по-достъпна, човек вече може да пише парчетата в къщи, на собственият си компютър и да ги издава директно оп интернет. Това разбърка пластовете - когато вече няма нужда от студия, на повърхността излизат много по-млади продуценти, не само от Великобритания, пишат много по-експериментална музика, въобще от година на година дръм енд бейсът се развива все по-бързо. Логично, публиката става по-информирана и капризна, търси диждеи със собствена идентичност, а не поредните последователи на течението. Аз самият се опитвам да се съобразявам с това – да пускам повече нови и повече свои тракове, да имам някаква разпознаваем стил и тнт...
 
Различават ли се партитата във Великобритания, от тези в Източна Европа, къде стават най-добрите?

Незнам, за пръв път съм толкова на изток. Поне за мен най-добрите партита стават в Нова Зеландия, а Източна Европа още не ми е позната. Преде две-три седмици пусках в Будапеща на един голям фестивал, Сигет, и се получи страхотно. Мисля, че хората, които ме слушаха, идваха от най-различни краища на света и надали са представителна извадка за Източна Европа.

Значи си бил на Сигет? Хареса ли ти?

Да, бях, но за съжаление нищо не успях да видя от фестивала, трябваше да пускам там една нощ, на другата да съм в Румъния и после обратно в Унгария, така че всичко изпуснах.

А какво би ти харесало да чуеш, въобще какво слушаш, как се забърка с музиката?

Мисля че чичо ми е главният виновник, когато бях малък записваше парти-миксове - касетки с разнообразна музика, рок, реге, диско и всякакви поп парчета. Покрай него израстнах с доста широк вкус. После когато станах на дванайсет-тринайсет се увлякох по хип-хопа и джънгъла и скоро започнах сам да правя музика. В къщи по-скоро бих слушал Рейдиохед, или някакъв рок, почти никога не ми хрумва да си пусна дръм енд бейс.

Какво си приготвил за довечера?

Главно мои нови неща, надявам се да изненадам публиката, може би дори да я науча на нещо ново.

05.09.2006
ПП : Доколкото си спомням, за моя абсолютна изненада след това интервю, сетът на Андрю Фъргюсън се оказа отчайващо скучен...

понеделник, 4 април 2011 г.

Читателски Дневник 2 - Мъките на един американец

Освен всичко друго, което мъчи американците, и по-точно винаги ню-йоркчаните, а това всичко включва семейни отношения, тайни, амбиции, каши забърквани от някой по-нестабилен персонаж, загуби, изневери и травми, или пък просто самота между гигантската купчина от градове в града, която съставлява Ню-йорк, в "Мъките на един американец" се намесва и 11 септември. Тема, която е любима и на други Ню-йорски, че даже и на някои бургаски писатели.
Любима ми е и на мен като читател, и мисля, че имам идея защо - това е първата страховита трагедия предавана на живо, и видяна едновременно от милиони и милиарди земни жители. В този смисъл, това, което се случи на 11.09. в Ню Йорк, не се случи само там. То се случи навсякъде и всички усетихме колко еднакво незащитени сме в собствените си малки светове. Естествено, не твърдя, че за целия свят травмата е еднакво тежка, но темата определено остана важна и болезнена.

11.09 не е основната тема на романа, но както винаги историята на детето, загубило баща си в атентатите, ме развълнува. Срещала съм я и преди - в "Ужасно силно и адски близо" на Фоер и в "Падащият Човек" на Делило. Интересно защо винаги бащите?

Извън това "Мъките на един американец" си е точно семейна сага в стил Сири Хутствед - широка и дълбока, минаваща през годините, съдържаща някоя и друга загадка и много драма,  всичко забъркано по някакъв много умен и носталгичен начин - точно обратното на сапунка, мелодрама  или изобщо това, което хората си представят като чуят "семейна  сага".

Не ме разрева толкова тежко, колкото "Какво обичах" но отново я има тази типично Хутстведска цялостност, навързване както на сюжетните линии така и на всички въпроси въртящи се както винаги около изкуството, философията и психоанализата.

сряда, 30 март 2011 г.

Ритъмско #5 - Есбьорн Свенсон , който никога няма да прежалим

 Ако знаех какво ще се случи с Есбьорн Свенсон едва две години след този разговор, сигурно щях да поискам той да трае поне 24 часа*. Сигурно щях да го попитам съвсем други неща...

След 14 юни 2008 този текст изглежда някак дребнав. Някак не на място. Но все пак е някакъв спомен.

Шведската формация Есбьорн Свенсон Трио (Есбьорн Свенсон - пиано, Дан Берглунд - контрабас, Магнус Йострьом - ударни) създават своята музика с максимален главоотнасящ потенциал вече шестнайсет години, достатъчно за да разколебаят представите за скандинавския ню джаз, да завладеят сърцата на фестивалната младеж, и дори да се появят по MTV. Джазплюс накрая доведе тримата и до София, където Есбьорн, разказа на Ритъм за творческия процес, музикалните пости, и МУЗИКАТА, преди да разкаже играта и на останалите около хиляда зрители.

Опитвали са се да ви поставят в кой ли не жанр (поп-джаз?!?!, скандинавски ню-джаз) но това очевидно не ви засяга?

Есбьорн Свенсон: Музиката е необходимост за нас тримата, просто трябва да свирим, избрали сме да създаваме своя собствена музика, толкова добра колкото можем, и да импровизираме. Дори не говорим за поп, джаз, рок и такива неща, не използваме тези думи. Не мисля че има друга група като нас в Скандинавия. Има страхотни музиканти, разбира се, особено в норвежката ню-джаз традиция, и в Швеция има фантастични банди, но не се чувстваме част от тази вълна. За нас е много по-важно да се вслушаме в себе си, да изсвирим това което ни идва отвътре. Не сме и типично пиано-джаз трио – няма водещ музикант, всички творим.

Как правите музиката си, какво е съотношението импровизация и предварително планиране, електронни и акустични инструменти и тн?

Есбьорн Свенсон: Границата между вече измисленото и импровизацията е напълно размита. Обикновенно просто търсим настроение, и начин да го изразим в композицията. Джазът с мотив и седем-осем самохвални импровизации, от които забравяш началото, вече направо ме дразни, в нашето трио се съсредоточаваме върху мелодиите и настроението, което ни носят. Изпозваме най-вече акустирчни инструменти, но не се и смущаваме да ги увеличим с разни електроники – от тях също звучат гласовете на инструментите ни.

Влияят ли ви публиката и различните места, по които свирите?

Есбьорн Свенсон: Абсолютно. Всеки концерт е среща, трябва да покажем на публиката, че я усещаме, че има общуване. Всеки от слушателите ни може да участва в музиката ни, дори с едно покашляне, всеки звук може да промени посоката на импровизацията ни. Мястото също ни вдъхновява, нови пространства всеки път, за мен и ново пияно – всъщност, ние не си правим сет лист от четиринайсет години, обикновенно разбираме какво ще свирим, когато излезем на сцената. Може да се каже че всичките ни концерти са една голяма импровицзация с елементи от албумите ни. Просто излизаме на сцената и правим МУЗИКА (точно така го каза... с големи букви.)

Каква музика ви вдъхновява?

Есбьорн Свенсон: Преди слушах много от утвърдилия се пиано-джаз, Чик Кърия Трио, Кийт Джарет Трио, и така нататък. В началото това ни водеше напред, но после открихме, е ние май правим нещо съвсем друго. Сега рядко чувам нещо наистина впечатляващо, може би съм се пренаситил. За това понякога постя – не слушам музика и не свиря за няколко дни за да си възвърна сетивата. Хубаво е, че собствената ни музика още ме вдъхновява.

Какво да чакаме от E.S.T. ?

Есбьорн Свенсон: Току-що записахме новия си албум, ще бъде издаден през септември. Мисля, че за момента е най-добрият ни албум

*Или пък точно наопаки, ако не бях имала късмета да се запозная с него, може би щях да плача по-малко... Ама не ми се вярва. Мисля, че пак толкова щях да плача...

понеделник, 28 март 2011 г.

Читателски Дневник 1

Помните ли читателските дневници, които попълвахме по цяло лято с такова омерзение? Сякаш фактът, че имаш нещо да пишеш за някоя книга напълно разваляше кефа от четенето й. Е, десет години по-късно изведнъж намерих смисъл да записвам впечатленията си от прочетеното - живея на 17кв.м. в които книгите идват и си отиват - или ги взимам на заем, или ако са мои, като ги прочета ги давам на някого, ама не на заем, а просто така :  "задръж я или я дай на някого". За сега книгите с автограф заемат около половината от единствената ми етажерка, но когато я препълнят, ще трябва да се разделя и с тях. 
Тази ситуация нямаше да е такъв голям проблем, ако си спомнях малко по-добре, какво съм чела, кога съм го чела, кой го е писал и харесало ли ми е, нещо като бек-ъп на собствената ми не много надеждна памет.
И така, днес давам началото на още една поредица в този блог - поредицата "Читателски дневник". Моля, не очаквайте някакви сериозни литературоведски постижения тук, точно като в дневниците от ученическите години, в блога си съвсем произволно ще насипвам впечатления, емоции и субективни коментари за тази или онази книга. Ако някога можете да разберете нещо от тях, то вероятно ще е дали на вас лично ви се отваря същото заглавие. Ако изобщо ви има де...


"Твърди Перейра" - Антонио Табуки

Забавна и лека история, която до края си поддържа загадката кой преразказва това, което Перейра твърди. Заклещен между двамата си автори - единият твърде свит в дребния си живот, негероичен, пристрастен към навиците си и нерешителен, който едва ли не против волята си се забърква с нелегални леви младежи в салазаровата Португалия от 30те, другият крайно недоверчив и подлагащ на съмнение всяка от думите на Перейра, но и лишен от всякаква друга информация за случилото се, та заклещен между двамата си автори разказът звучи леко и абсурдно като виц или градска легенда, в чиято действителност никой не е докрай сигурен. 
Все пак историята има само една версия - гласовете привидно са два, но те разказват едно и също, само дето до различна степен са убедени в него (самият Перейра не рядко се съмнява в това какво е преживял или почувствал. Той е мек като тесто възрастен мъж, който сякаш се е предал напълно, и съществува само като отпечатък на времето и положението си. Все пак, накрая ще ни изненада с постъпка, която в мащаба на тази история си е направо героична).


 ПП : Може и да си въобразявам, но в книгите на много италиански писатели като че чувам езика на който са написани. Макар да ги чета в превод на български, Табуки, или пък примерно Барико са все така бързи, артикулирани, забавни, леко преувеличаващи, езикът им остава някак скоклив. Сякаш дори и преводът не може да изкорени люшкавите италиански интонации. Кой още... Пирандело май също е от тези, на които можеш да чуеш всяка нота в гласа.

сряда, 23 март 2011 г.

Ритъмсто #4 - Ришар и акордеона

Ето го и четвъртото - много кратичко, за жалост, но Ришар Галиано е от тези музиканти, закоито зад сцената се редят опашки от журналисти и фенове :


Лъкатушното пътешествие на Галиано и неговия акордеон през музиката за втори път го доведе до България на пети май, този път в дует с белгийският психопат и пианист Иван Падюар. След концерта в зала България Яна Пункина проследи френския акордеонист до гримьорната му и с помощта на франкофонката Калина Станева успя да му вземе интервю за списание Ритъм.

Изглежда че между вас и акоредона има нещо като дълга любовна история?

Да, но вече се уморих да я разказвам, накратко : започнах  да свиря, когато бях четиригодишен, баща ми беше акоердеонист.

Казвате че свирите ню мюзет, но стилът мюзет не е познат в България, разкажете ни за него?

Мюзет е започнал като блуса или тангото – в началото на миналия век италианските имигранти във Франция са донесли своята музикална традиция – смесили я с френската и донякъде с циганската – получило се нещо като поп-музиката на онова време, основна роля в нея играел акордеона. По-късно се появил мюзет-суинга, имало акордеонисти, които свирели с Джанго Ренар например. Такава я познавах аз от времето на юношеството си забавна, не много престижна музика, донякъде се дразнех че носи лоша слава на акордеона. Дълго време експериментирах със какви ли не звучения, избягвах познатите мотиви от детството си, докато един ден Астор Пиацола не ме посъветва да се върна към корените си, да свиря ню мюзет, както той свири танго нуево.

Какво е влиянието на Пиацола върху вас?

Когато срещнах Пиацола бях вече на около четирсет, започвах  да се разколебавам, в смисъла от това да продължа да свиря на акордеон. Пиацола запали отново пламъка . След баща ми той  е най-важния човек в моя живот. Вместо да ме остави да зарежа всичко, Пиацола ме насочи, и тъй като нещата които правехме бяха паралелни, той с тангото и бандолеона, аз с акордеон - два инструмента братовчеди, той се опитваше да помогне в реализацията ми. Надявам се, че и аз на свой ред давам някаква надежда на младите акордеонисти. В България срещнах няколко души, които искат да се развиват в тази насока, преди това в Киев на един конкурс, видях страшно амбициозни младежи.

Любимият въпрос на Ритъм – какво слушате този месец ?

Всичко. Имам айпод с около 5000 парчета, джаз, бразилско,класика, мюзет, съвременна музика – пускам ги разбъркано, добави Джими Хендрикс и Едит Пиаф и става весело. Вчера пристигнах от Грузия и съм възхитен от музиката им, българската също е невероятна, харесва ми и фолклора на Карпатите – все музика близка до земята. Във Франция и Белгия вече сме изгубили тази връзка. Дори не знам къде е изчезнал френския фолклор, а при вас и в Грузия се случва другояче –  видях даже деца, които свирят и пеят традиционните песни.

07.05.2006

петък, 11 март 2011 г.

Ритъмско #3 - Др. Дас от Ейжън Дъб Фаундейшън

Доктор Бассс 

Доктор Дас (Анируда Дас, един от дейниците и идейниците на Ейжън Дъб Фаундейшън), така и не е станал лекар, което както сам твъди било детската му мечта, но това не му пречи да лекува ефективно всякакви музикални и обществени заболявания. Напсоледък басистът от бенгалски произход се е забъркал и в други интересни проекти, например Вижънъри Ъндърграунд, с които свири в Блекбокс на 31 март. Появата му в София събра малка опашка от журналисти, на която разбира се, се нареди и Ритъм.
  
Как се различава работата ти с Ейжън Дъб Фаундейшън от тази с Вижънъри Ъндърграунд?
Различно е, във Вижънъри съм гост музикант, въобще не се занимавам с програминг, много харесвам звука им и правя с тях само любимото си нещо – свиря на бас. В ЕйДиЕф работех много повече с електроника, пишех голяма част от музиката, все пак.
  
Повече ли импровизираш с Вижънъри?
 По-скоро по друг начин. Забавлявам се в процеса на композиране, имам повече свобода - в началото започваме от ритми и повтарящи се мотиви, които още не са съвсем сглобени. Когато дойда в студиото, Ди-джей Фийлфрий просто казва “Свири каквото ти се свири”, записваме и после редактираме.
  
Повлияваш ли се от музикантите, с които работиш, или по-скоро им влияеш?
Ако си с отворено съзнание винаги взаимстваш нещо от хората, с които свириш, от тяхната култура - това е постоянен обогатяващ обмен. Не мисля, че съм работил с достатъчно много различни хора. Тепърва започвам. Ако имаш предвид, това че преподавам музика - работата с млади хора ни запозна със съвсем нова музикална среда. В 1993 хлапетата от Комюнити Мюзик (тогавашният проект за социална промяна чрез музика, от който се заражда ЕйДиЕф) ни зарибиха на джънгъл, стил, който дотогава ни беше непознат, все пак сме с петнайсетина години по-стари от тях. Това беше основата на Ейжън Дъб Фаундейшън. Така или иначе, ученето е общуване, обмен, винаги и двете страни получават нещо. Впрочем, от шест месеца се уча  да преподавам английски, и мисля че ще ми трябват години за това.
  
Налагало ли ти се е да правиш компромиси между политическите и музикалните си гледни точки?
 Никога не е имало противоречие между тях. Музиката за мен е свързана с обществените каузи, с опитите ми да променя света. Най-политическото ми занимание е работата с Комюнити Мюзик преди и с Ей Ди Еф Едюкейшън сега (новия музикално-образователен проект, с който членовете на Ейжън Дъб Фаундейшън се занимават напоследък), ако промениш отношението на някой към света или го подготвиш за живота, с някакви знания и умения, това е вече е политически акт,  по-политически отколкото всичко, което един политик може да направи.
 Стигнахме и до вездесъщия въпрос за бъдещите планове...
 О, незнам. Всеки в Ейжън Дъб Фаундейшън се занимава с нещо различно в момента. Прекарахме дванайсет години заедно, вече имаме нужда да изразим различни неща, да поработим над собствените си проекти. Сега подготвям три-четири мои дъб албума. Имам и шанса и да свиря с някои музиканти от родния ми Бенгал, да запиша албум с традиционна музика - нещо за което съм мечтал почти половин живот. Ще продължавам и да бъда басист на Вижънъри Ъндърграунд, както в последните три години.

04.10.2006Доктор Бассс

Второто от ритъмските - с Twisted Individual


 позакъснях с второто, за това пък днес ще ви пусна две...

Криви и Щастливи

Малко преди да започне рождения ден на HMSU в Black Box гостите за вечерта британският дръмендбейс ди-джей Twisted Individual  и неговият съучастник MC Biggie решиха да отговорят на няколко въпроса за Ритъм. В сумрака на чилаута не се сдържах да ги попитам за нелегалните им дейности, преди  разговорът да се отклони в обичайната парти тематика, подбутван от саундчека на горния етаж .

Срещнали се покрай една пиратска радио програма. Как стават тези работи?

Twisted : Точно започвам пак да излъчвам пиратското си шоу, върнах се в Лондон, и пускам по Куул ФМ. Много съм го правил преди, така се става диджей – пращаш касетките с миксовете си по радиата, и чакаш да ти се чуе името в ефир. Адкси забавно е.
  
MC Biggie : И аз започнах така, с Куул ФМ в Бирмингам, по това време в града нямаше много интерес към дръмеднбейса, така че един тип реши да направи Куул ФМ,  Бях там шест години, по цяла седмица - това създаде репутацията ми.

Как се прави пиратски радио?

Biggie : Първо, трябва да не те е страх, после ти трябва много висок блок. На него слагаш гоям предавател, който приема от студиото и излъчва в радиус 70 -80 км. За студиото ти трябват само пулти, и малък предавател.

А полицията?

Biggie :  Трудно ще те открият, рисковано е само монтирането на големия предавател.

Как се събрахте?

Twisted : Покрай бирмингамското Куул ФМ, направих едно шоу там, харесахме работата си, после непрекъснато го засичах по партита.

Biggie :  Срещахме се все по-често, аз пеех по различни рейвове. Един ден той ми се обади и ми каза “идвай” (на колоритния английски на Биги това звучи като : yo, bigs cum da’n)  и това беше, паснахме си.

Как решихте че ще се занимавате именно с дръмендбейс?

Twisted :  Влюбих в него от първо слушане, започна се с хардкор, тогава още ходех на училище, после постепенно еволюира до джънгъл и дръмендбейс, и съвсем зе завладя.

Biggie :  Музиката ме избра. Израстнах с денсмузиката в Бирмингам. Най-много харесвах брейкбийт, също ейсид хаус и джънгъл, и съвсем естествено стигнах до дръмендбейса.

Емситата поети или музиканти са?

Biggie : Зависи, за всеки е различно. Поезията е експресия, докато mс-ing-ът е вайб към музиката, почти като още един инструмент, за мене е по-скоро музика.  

Какво очаквате от тълпите?

Biggie : Да ми покажат че им е гот. Аз съм от този тип дето обичат да викат разни неща, и очакват тълпата да ги повтаря. Искам взаимодействие.

Twisted : Искам да видя усмивки на лицата, ръце във въздуха, добри вибрации, така че и аз да се забавлявам.

А кога си се забавлявал най-много?

Twisted : Доста пъти. Май най-гот беше на “Miami Conference”

Вiggie : Страшен пек.

Тwisted : Tолкова  беше горещо че плочите ми се разтапяха.

02.04.2006



понеделник, 21 февруари 2011 г.

Неща от отдавна - Future prophecies

Реших да кача тук някои стари интервюта, които съм правила за "Ритъм" в онези две прекрасни години, когато имах честта да пиша за тях. Току някой си спомни за списанието формирало поне две поколения. Може би и други ритъмци ще им се прииска да направят същото...
Ще гледам да качвам по едно на седмица в хронологичен ред, stay tuned!

Хибриди от бъдещето - Future Prophecies

Future Prophecies се изтърсват пред Блек Бокс направо от самолета, помъкнали всичките си техники в няколко черни сакчета. Въпреки умората от полета и притискащата ги наложителност да си наредят грамофоните и семплерите за нула време Ричард и Тони се съгласяват да се шмугнат в страничния вход на базара, където вече ги чака групичка журналисти. Времето е малко и не успявам да ги попитам някой неща за Норвегия и джаза, които отдавна ми се въртят в главата, но все пак получавам доста ясна представа как точно двамата Drum and Jazz бруталисти виждат нещата.
Първо ще ви попитам как се забъркахте в това, как и кога се събра проекта Future Prophecies, колко време ви трябваше да се сработите и така нататък...?
Тони : В 1997 срещнах Ричард в един клуб в Осло, след гиг с тогавашната ми група Poetry . Бях чувал вече негови неща, харесваха ми и му предложих да работи с мен по едно от House парчетата на Poetry .
Ричард : Сработихме се веднага, бяхме на един акъл, харесваше ни да експериментираме заедно и музиката се получаваше много добре. Имаме горе-долу еднаква гледна точка за музиката – не признаваме отделните стилове, обичаме да експериментираме.
Тони : Да така е, не сме полагали някакви особени усилия да работим заедно, с хора като нас нещата не можеха да не тръгнат добре от само себе си. В един момент се спряхме на дръмендбейса, защото ни се стори най-силен и подходящ за опитите ни. Правим Hybrid sessions – програминг и живи инструменти, често работим с още музиканти.
Работите ли по други проекти в момента?
Тони : Не в момента не, преди съм имал много и най-различни проекти, техно, хаус, дори поп музика съм правил, но сега се занимавам само с Future Prophecies.
Ричард : Да, при това съвсем различен вид музика, но Future Prophecies постепенно избутват всичко останало на заден план.
Каква част от музиката ви е предварително написана и репетирана, и каква се ражда в импровизация по време на лайфовете?
Тони : Измисляме я предварително. Това е нормално за елекронната музика – парчетата се пишат и после се пускат все пак.
Ричард : Да, все пак ако нещо се обърка или нещо ни прихване, импровизираме, но почти всичко е подготвено предварително, така или иначе ние непрекъснато свирим и записваме музика.
Влиянията ви?
Ричард и Тони (един през друг) : Музиката си е просто музика, влияем се от добрата музика, независимо каква е поп, рок, джаз, електронна, просто всичко. Слушаме нова музика през цялото време.
Ричард, на теб специално Индия не ти ли повлия по нов начин?
Ричард : Не, аз си бях такъв още преди да замина, не заминах за Индия за да се променям, просто отидох на място, където мога да науча нещо ново – взимах уроци по бансури – това е един вид индийска флейта. Нямаше как да преживея огромна промяна за тази една година – още от преди това бях отворен за всякакви идеи.
Каква беше първоначалната реакция към музиката ви, все пак вие правите нещо доста експериментално?
Тони : Добра, публиката ни хареса още в началото. Насочихме се към дръменд бейса а той изисква някаква степен на екстремност и грубост, добре му понасят експериментите. Публиката ни определено не беше от онази, която очаква “нормална електронна музика”. Не сме изненадали никого твърде много, с това че опитваме нови неща.
Мъртва ли е eлектронната музика в обичайния й вид?
Тони : Не, не мисля, по скоро вече е на всякъде.
Ричард : Точно така, електроника има във всички поп и рок парчета, нищо вече не се прави без електроника. Не може да се каже тогава, че електронната музика е мъртва – но пък става все по-трудно да се определи къде точно е границата между електронна и неелектронна музика. Вече никой не може да дефинира електронна музика като понятие, тя отдавна няма обичаен вид...

Октомври 2005

 това е официалния им сайт

понеделник, 7 юни 2010 г.

България - страната на боя

Смятах да подхвана тази тема още в неделя, но очевидно съм имала нужда да подредя нещата в главата си. Междувременно доста хора вече казаха или написаха нещата, които ще прочетете по-надолу. Съмишленик дори излезе със заглавие много подобно на моето. Въпреки това нямам намерение да ви спестя нито дума. Защото тези неща трябва да се повтарят докато ги разберем и променим.

Всички сте научили какво се случи около протеста в Бусманци, нали? Или може би доста от вас на научили какво министърът на вътрешните работи и голяма част от медийното стадо си въобразяват че се е случило... Защото "Сблъсък между леви и десни анархични движения" е имало само в главата на г-н министъра. А това, което се е случило по пътя към Бусманци си е било чисто нападение. Нападение на група неонацисти, въоръжени с метални прътове и счупени бутилки над тройно по-малка група комунисти въоръжени с идеали и някоя и друга партизанска песен. Нито една от двете групи не би се приближила до анархизма (макар че анархистите също са бити и преследвани от неонацистите) и нито една от групите не е целяла сблъсък. Комунистите от "23 Септември" са искали без сблъсъци да отидат на мирен протест в защита на правата на човека, и особено на несъществуващите и все пак живичовеци в бусманския "дом". Нацитата (според клюката членове на "Национална съпротива", тези със сбърканите лепенки) са искали без излишни сблъсъци да смажат главите на максимален брой антинацита. Нацитата никога не искат сблъсъци, те искат да бъдат оставени на спокойствие да счупват от бой когото пожелаят, по възможност под защитата на трибагреници и национални каузи. Искат да ни е страх да показваме лицата си по мирни правозащитни демонстрации, да ни е страх да показваме вкусове и принадлежности, да ни е страх да дружим с чужденци, да ни е страх да си тръгваме сами от концерти, да ни е страх дори да си сменим цвета на косата. И колкото повече им отстъпваме, защото по-умният винаги отстъпвал, според милото ни родно общество, толкова повече те, по-малко умните, както се утешаваме, настъпват върху човешките ни права.

Как реагира българската държава на подобни нападения? В почти всички случаи ги обявява за хулиганство, нещо като викане през нощта или чупене на пейки, и пуска извършителите им по живо по здраво, в случай, че изобщо си е направила труда да ги залови. Казвам го, защото в българската полиция определено липсва желание за борба с престъпленията от омраза, а първият въпрос който задава дознателят на жертвата е ЗАЩО са го били. Казвам го, защото без самата аз да съм била потърпевша (изключвам дреболии като заплахи, обиди, шамари и някоя скъсана дреха) няколко пъти съм викала полиция заради нападения на неонацисти и нито веднъж не съм виждала адекватна или навременна реакция. Според скромния ми опит патрулката пристига поне двайсет минути след боя, да разпознавам лица ме викат поне месец по-късно (всъщност първия път направо ми казаха, че няма да ми дадат да разпознавам лица "защото така"), а отношението на дознатели и следователи обикновено си е чиста подигравка.

Ако изобщо се стигне до производство (такова нещо лично аз не съм виждала) то е за хулиганство или за някакъв тип телесна повреда. Според закона побоищата са винаги спонтанни и всички участници са виновни. Според закона ОРГАНИЗИРАНИТЕ ГРУПИ ОТ ВЪОРЪЖЕНИ С ВИНКЕЛИ И БОКСОВЕ МОМЧЕТА са просто участници в сбиване. Законът отказва да вземе под внимание фактите, че това са младежи обединени от крайно-десни идеологии основани на омраза и насилие, че в масовия случай те излизат да бият заедно след предварителна уговорка (тоест организирани са), че нападат само в случаите, когато имат числено и/ли силово превъзходство, че рядко чакат някакъв повод за да нападнат, че често имат предварително набелязани жертви. Иначе казано става дума за групи, които се организират за да извършат престъпление. Това не ги ли причислява към организираната престъпност? А фактът, че бият отделни хора с цел сплашване на всички останали не приближава ли действията им до терора? Изобщо как може организираното и целенасочено нападение върху човешко същество да се брои за хулиганство?

Това, обаче, са въпроси, които се въртят в главите на твърде малко хора. Според българския манталитет щом са те били значи има за какво, а който те е бил, вероятно е прав. Проблемът е манталитетен, наистина, и въпроса "Защо те биха?" задават не само полицаите, но и журналистите (в случая с членовете на "23 Септември" го зададе една от репортерките на ПРОБГ), а накрая, в къщи, дори и родителите. У нас силните все още се радват на доста повече уважение от правите, за това има олигарси и мутри, за това по улицата бродят скинари въоръжени с метални тръби, а свидетелите на сбивания и нападения рядко се намесват или подават сигнали, затова няма условия за инвалиди, затова на протести за човешките права съвсем нормални хора си крият лицата зад черни шалове, затова джиповете изпреварват от дясно, затова на детето ви му прибира джобните някое по-едро хлапе, затова кандидат-бежанците лежат безсрочно в затвора в Бусманци. По нашата логика, щом си по-слаб трябва да си траеш и да търпиш, а ако не яж бой, заслужил си си го, преклонена главица сабя не я сече. Това е един и същи огромен манталитетен проблем - нарича се уважение към по-силния. И този проблем не се дължи на страх или невъзможност да се преборим за правата си, по-слабите винаги са били повече, дължи се на примитивната ни възхита към всеки, който би могъл да ни счупи главата. Ето от това трябва да се отучим, иначе съвсем ще подивеем.

Как ще стане тази промяна? Нека започнем с назоваването на нещата. Първо : нападението на група неонацисти над някого никога не е спонтанно хулиганство. Може да е организиран тормоз, побой, терор, а в някои случаи дори опит за убийство. Но винаги е организиран. Толкова организиран, че на наци сайтове като алтермедия се качват снимките на бъдещите жертви - активисти на граждански сдружения, музиканти и други, които са посмели да се оставят да бъдат забелязани. Второ : неонацистите не са момчета с патриотични убеждения и вътрешна нужда от дисциплина а престъпни групи, които оправдавайки се с някаква идеология с еднаква радост пребиват невинни и трошат пейките в парка. Ако обичаха България, както твърдят, нямаше да чупят родните пейки, нали така? Трето : жертвите не са някакви членове на някакви групировки, някакви чужденци, някакви наркомани, някакви цигани или някакви гейове, а човешки същества като всички нас. Нещо повече - жертвите сме ние, защото за всяка група скинари е лесно да намери повод да набие точно нас. Всеки който разполага с позиция, прическа, музикален вкус, стил на обличане, сексуални предпочитания, произход, тен или вяра е застрашен. А това включва всеки, абсолютно всеки. До такава степен, че нацитата намират поводи дори да се пребиват взаимно.
А защо не и четвърто : домът в Бусманци не е никакъв дом, а си е чист затвор с бодлива тел, един час разходка на ден и тоалетни, до които насила настанените нямат достъп през нощта. Или пето : българското общество не е толератно и гостоприемно, а напротив е ксенофобско и дискриминиращо, всъщност, не, толерантно е, но само към тези, които го подтискат.

Такива са нещата и ние можем да продължим да ги търпим или да намерим начини да изразим неодобрението си. Начини има достатъчно за всеки вкус - можем да протестираме, пишем текстове или песни, говорим по медиите, да учим децата си на друг тип мислене и тнт. Можем също да подаваме сигнали за насилието, което виждаме ежедневно. А защо не и за заплахите и обидите, те също са престъпления? Можем също да искаме промяна в закона. Много неща можем да направим, щом се откажем от "по-умният винаги отстъпва" и "малко са те били", щом престанем да уважаваме боя и биещия. Но дотогава ще си останем Страната на Боя. Страната, а не държавата, защото в това отношение държавата е следствие, а не причина.

ПП : Това са личните ми чувства и разсъждения по въпроса. Няма нужда да сте съгласни с тях, но ще се радвам ако предизвикат лични чувства и разсъждения и у вас. Има и други хора, които си блъскат главата над проблемите с насилието и престъпленията породени от омраза в България. Готвят кампании, обсъждат, планират. Лично аз бих им дала колкото мога от времето и енергията си. Надявам се, че и вие виждате колко е голям всъщност проблемът.

понеделник, 1 март 2010 г.

музикална игра без цел и награди

Подхващам нова занимавка, всяка седмица ще пускам тема по която да издирваме нови (или не чак толкова нови) бг парчета на някаква тема или чисто интуитивно ви напомнят за нея. Ще пускам по няколко предложения, които сама съм открила, и ще очаквам от вас в коментарите още много - това ще е приятен начин да се запознаем с любимите си групи и диджеи.

Можете да предлагате и теми, разбира се.

Моля спестете ни групи като Ревю, Паникан, Бейби фейс, Насекомикс и други общопознати, вече любими и направо легендарни. Обичаме ги, но нека чуем новите и неизвестните!

И така първата седмична тема е Големия Град:

София Град на КПД-0
Трафик на Wosh MC
Козът е рол на DRS vs BR:BA
Работа или Тъмен град на The Headstall
Скинари на Дует Дворжак
Перловец на Осил Амук

Имаше и едно апокрифно парче на BR:BA, чието име не помня, след като ми откраднаха албума им, но започваше с "Ама млъкни за малко поне веднъж..." Някой помни ли го, мооооля ви...

пп: това не е класация, парчетата са наредени по случаен ред...

събота, 2 януари 2010 г.

a letter from jail

точно както пристигна на мейла ми :

Hi everyone
Here is a letter written by our friends who are still imprisoned in Denmark. Its a public statement so you are all allowed to spread it and use it with respect for the people who have written it.
In solidarity

Tannie

Something is rotten (but not just) in Denmark. As a matter of fact, thousands of people have been considered, without any evidence, a threath to the society. Hundreds have been arrested and some are still under detention, waiting for judgement or under investigation. Among them, us, the undersigned.
We want to tell the story from the peculiar viewpoint of those that still see the sky from behind the bars.

A UN meeting of crucial importance has failed because of several contradictions and tensions that have shown up during the COP15. The primary concern of the powerfuls was the governance of the energy supply for neverending growth. This was the case whether they were from the overdeveloped world, like the EU countries or the US, or from the so-called developing countries, like China or Brazil.

At odds, hundreds of delegates and thousands of people in the streets have raised the issue that the rationale of life must be (and actually is) opposed to that of profit. we have strongly affirmed our will to stop anthropic pressure on the biosphere.

A crisis of the energy paradigm is coming soon. The mechanism of the global governance have proven to be overhelmingly precarious. The powerfuls failed not only in reaching an agreement on their internal equilibrivre but also in keeping the formal control of the discussion.

Climate change is an extreme and ultimate expression of the violence of the capitalistic growth paradigm. People globally are increasingly showing the willingness of taking the power to rebel against that violence. we have seen that in Copenhagen, as well as we have seen that same violence. Hundreds of people have been arrested without any reason or clear evidence, or for participating in peacefull and legitimate demonstrations. Even mild examples of civil disobedience have been considered as a serious threath to the social order.

In response we ask - What order do we threaten and who ordered it? Is it that order in which we do not anymore own our bodies? The order well beyond the terms of any reasonable "social contract" that we would ever sign, where our bodies can be taken, managed, constrained and imprisoned without any serious evidence of crime. Is it that order in which the decision are more and more shielded from any social conflicts? Where the governance less and less belongs to people, not even through the parliament? As a matter of fact, non-democratic organisms like the WTO, the NB, the G-whatever rule beyond any control.

We are forced to notice that the theater of democracy is a brokenone as soon as, one approaches the core of the power. That is why we reclaim the power to the people. We reclaim the power over our own lives. Above all, we reclaim the power to counterpose the rationale of life and of the commons to the rationale of profit. It may have been declared illegal, but still we consider it fully legitimate.

Since no real space is left in the broken theater, we reclaimed our collective power - Actually we expected it - to speak about the climate and energy issues. Issues that, for us, involve critical nodes of global justice, survival of man and energy independence. We did marching with our bodies.

We prefer to enter the space where the power is locked dancing and singing. We would have liked to do this at the Bella center, to disrupt the session in accord with hundreds of delegates. But we were, as always, violently hampered by the police. They arrested our boddies in an attempt to arrest our ideas. we risked our bodies, trying to protect them just by staing close to each other. We value our bodies: We need them to make love, to stay together and to enjoy lif. They hold our brains, with beautifull bright ideas and views. They hold our hearts filled with passion and joy. Nevertheless, we risked them. we risked our bodies getting locked in prisons.
In fact, what would be the worth of thinking and feeling if the bodies did not move? Doing nothing, letting-it-happen, would be the worst form of complicity with the business that wanted to hack the UN meeting. At the COP15 we moved, and we will keep moving.

Exactly like love, civil dosibedience can not just be told. We must make it, with our bodies. Otherwise, we would not really think about what we love, and we would not really love what we think about. It's as simple as that. It's a matter of love, justice and dignity.

How the COP15 has ended proves that we were right. Many of us are paying what is mandatory for an obsessive, pervasive and total repression: To find a guilty at the cost of inventing it (along with the crime perhaps).

We are detained with evidently absurd accusations about either violences that actually did not take place or conspiracies and organizing of law-breaking actions.

We do not feel guilty for having shown, together with thousands, the reclamation of the independence of our lives from profit's rule. If the laws oppose this, it was legitimate to peacefully - but still conflictually - break them.

We are just temporarily docked, ready to sail again with a wind stronger than ever. It's a matter of love, justice and dignity.

Luca Tornatore - from the Italien social centres network "see you in Copenhagen".
Natasha Verco - Climate Justice Action
Stine Gry Jonassen - Climate Justice Action
Tannie Nyboe - Climate Justice Action
Johannes Paul Schul Meyer
Arvip Peschel
Christian Becker
Kharlanchuck Dzmitry
Cristoph Lang
Anthony Arrabal

неделя, 20 декември 2009 г.

Докато вие бляхте

Предколедно българските медии мълчат за събитията в Копенхаген - в пъти по-важни са празничния шопинг, разбитите зъби на Берлускони и извънбрачните афери на Тайгър Уудс, шампион в един от най-непопулярните в България спортове. На 19 декември, когато излезе финалното незадоволително решение на Копенхагенската Климатична Конференция, в първите 30 минути на БТВ Новините нямаше и дума за това. Честно казано, не знам дали по-късно са излъчили нещо, защото просто вдигнах ръце, излязох от сайта на телевизията и се разрових из Гардиън и други адекватни медии.

Мои приятели казват че все пак са чули за сблъсъци с полицията (но сблъсъци нямаше, блъскаше само полицията, протестиращите бяха представени по телевизиите като агресивни хулигани, а моята понабита кратуна се увери, че в това няма капка истина), тук таме някой е получил по мейла си скандалната новина, че Бойко Борисов, нашия премиер-свръхчовек е предложил цели 20 хиляди евро на фонда за подпомагане на бедните и развиващите се страни, една баснословна сума, на фона на милиардите от другите цивилизовани страни, с която нашата героична държавица се гордее.

И така, смятам че е важно някой да разкаже историята от вътре, от Копенхаген, от окото на бурята, да спомене пред блеещите ни сънародници, че десетки хиляди се организират за да поискат промяна на системата, че цялото световно гражданско общество се е надигнало в опита си да забави климатичните промени, които вероятно ще променят начина ни на живот и културата ни в следващите стотина години. Всичко това звучи ужасно грандоманско в българските уши, просто защото не е повтаряно достатъчно дълго, хората не са имали време да го осмислят и да се убедят в случващото се. В родината ни климатичните промени са малко по-нереални от ясновидката незнамсикояси, а четирите месеца дъжд в 2005 или липсващата зима на 2006-2007 са просто случайност. Но стига общи приказки, нека събитията говорят сами...

Девети вечерта - тръгваме късно няколко часа след официалното изпращане, когато всеки успява да довърши работата си в София. Девет души сме - Боби Сандов, Вера Петканчин, Тео Василев, Магя Славова, още един Боби, Криси от Майомо, Венци и аз... Сръбските митничари ни подозират в нещо, но бързо се успокояват - конфискуват някаква зърнена закуска и ни пускат по живо по здраво.

Следващият ден прекарвама в пътуване с буса. Прекосяваме цяла Европа. Някъде в унгария вадим транспарантите и се снимаме край една магистрала.

Спим в Хамбург, и на сутринта потегляме към Дания. На границата ни спират на опашка от коли и бусове пълни с млади рошави хора и ни претърсват подробно и систематично. Полицаите все още са усмихнати и приятелски настроени, но полският автобус с около 50тина протестиращи зад нас сигурно не си е прекарал добре. За да претърсят само нас деветимата полицаите употребяват около час. Предупреждават ни, че най-вероятно ще бъдем претърсени поне още веднъж преди да стигнем Копенхаген. Докато пътуваме сме откъснати от новините но все пак дочуваме някоя и друга клюка - една от големите спални е била претарашена от полицията и всякакви транспаранти, щитове, плакати и материали за рисуване са били конфискуване. Противоотровата срещу лютив спрей е била изтеглена от аптеките, за да не би случайно някой да може да се предпази. Забранено е притежанието на маски и противогази в Копенхаген. Градът е настръхнал като във гражданска война. Между протестиращите има цивилни ченгета, между делегатите - протестиращи, които на 16ти ще участват в опита ни да проведем нещо, което на български се превежда като "събрание на народите". Нощуваме в Рагнхилсгаад, бивша фабрика социален център в краен квартал, който е предоставил подовете си на няколко хиляди протестиращи...


В Рагнхилсгаад параноята е обхванала организаторите на протестите - момичето, което ни посреща, ме моли да не разказвам поне половината от нещата които ми е казала по радиото. Няма и нужда, звъни ми Цветан Цветанов от Аларма и аз просто описвам революционната обстановка - центърът е като от научнофанстастичен филм, в който младите са поели на война срещу системата. Самоделни инсталации, банери, предпазни средства срещу полицията, дредлокс, доброволна веганска кухня, гръмотевичните репетиции на самбабенда, подовете застлани със спални чували и вавилонската реч ни главозамайват. Утрешния протест вече ни е стиснал под лъжичките.

На другата сутрин изтощени и объркани от датския изгрев, който през декеври е някъде около девет сутринта се успиваме и не стигаме до първата акция за деня. Голямото шествие е планирано за един на обяд, и след няколко поредни претърсвания от бронирани като робокопи полицаи успяваме да се доберем до центъра. Банера ни с две дупки за лица жъне небивали успехи. Минувачите се снимат с него, дори една препарирана бяла мечка се включва.


Шестваме часове наред, наобиколени от десетки, може би сто хиляди души. Всякакви мини акции и атракции се вихрят наоколо ни - седемте изкуства са се обединили в борбата срещу промените в климата. В един от Копенхагенските канали е акостирал легендарният Rainbow Warrior. По улиците край колички стоят доброволци от Кристияния, които раздават чай. В копенхаген температурите не са по-ниски от софийските, но студът е нетърпим - почти стопроцентовата влага се набива в костите ни и скоро поне моите зъби тракат. Полицейски кордони охраняват затворените закусвални на KFC и McDonalds, от прозорците се веят чаршафи с огромни букви 350, часове наред вървим между разпалените агитки на различните НПОта, самбабендовете и огромните статуи марионетки на Грийн Пийс. Снимки на вчико това ще намерите в галерията в езерото, на линка от предишния ми постинг...

Шествието достига моста, след който започва охраняваната територия на Бела Център. Трябва да спрем защото акцията на 12ти се стреми да остане максимално законна. Заобиколени сме от изпосталяли пластмасови африканци и димящи статуи на свободата от папиемаше. Полицаите, подобни на робокопи са образували стена, която препречва пътя ни. По високоговорител се чува, че голяма част от шествието е била отцепена, и предстоят масови арести. Призовават ни да се включим в демонстрацията подкрепяща задържаните, но тя е вдругия край на шествието, на около час пеша, от мястото където стоим, толкова огромен е протестът. Хората държат свещи и факли, а в далечината около три скръбни лица се веят разноцветни платнища - още три от природозащитните статуи, тези са статични, стърчат стрещу Бела Център за да напомнят на делегатите за застрашените от глобалното затопляне южни народи.

Изтощени сме, тръгваме към Кристияния за топло и интернет. Не можем да стигнем до подкрепящата демонстрация - пътят ни е блокиран, но разбираме, че вече от няколко часа повече от 900 задържани са принудени да седят на земята докато дойдат автобусите, които ще ги извозят към арестите. Един полицай ни казва че Кристияния била the most criminal place in Еurope, и предизвиква бурен хилеж. Дори да забравим зоните в София, или пловдивския Столипиново, сигурни сме, че дори и в Копенхаген автономния квартал не е най-криминалното място. Малкото хипарско селище е пълно с протестиращи, а всички безжични мрежи са почти блокирани от преупотреба. В баровете се въртят новините по датската телевизия - едни и същи кадри на дълги редици седящи на асфалта съвсем нормални хора. Не се виждат маскирани анархисти и лумпени типове. Виждат се датски чичковци и лелки в чисти палта, младежи с ръце вързани със свински опашцици, измъчени момичета и момчета, които не са се донесли от другия край на света за да прекарват часове свити на платното, измръзнали южноазиатски вегани...

На другия ден Тео намира свободни колела - в Копенхаген свободни са всички незаключени колела, и съдейки по това че полицията нито веднъж не се възползва да арестува някого, защото кара един от оборотните велосипеди, очевидно няма нищо лошо в това и ние да покараме. Българската група тръгва на разходка из Дания с буса, само аз и Венци се насочваме към предполагаемата доста рискова демонстрация Hit The Production. Организирана от анархистите, тя е една от по-конфликтните акции по време на COP 15. След разрешено шествие се очаква да стигнем до голямото индустриално пристанище на Копенхаген и да го блокираме. Естествено втората част не е съгласувана с властите, но намеренията ни са обявени предварително, а и да не бяха, цивилните полицаи наистина са сред нас. На мястото на срещата вече чака екип на черния кръст - анархистка група за спешна медицинска помощ. Американец на име Джеймс разказва пред няколко репортери за приключенията си в ареста предишната нощ. Две седмици преди конференцията в Дания е приет закон, според който Датската полиция има право превантивно да арестува за 12 часа, всеки който би могъл да възнамерява да извърши престъпление. Повечето снощни арести са извършени имено на тази база. Джеймс е и един от неформалните водачи на акцията срещу пристанището.

В средата на разрешения си маршрут шествието е разцепено от полицията. Усмихнатите младоци, които са ни пазели досега неусетно са се сменили с брадясали типове на средна възраст в пълно въоръжение. С Венци някак сме се оказали на чело на безкрайно дълъг транспарант, който опасва протестиращите, така че ми трябва доста време да стигна до камиона с музиката и няколкото официални подстрекатели. Полицията се опитва да се качи при тях или поне да ги издърпа долу. Около камиона обаче се е наредила плътна жива верига от протестиращи - никой не удря полицаите, първо ръцете ни са заети с веригата, и второ няма смисъл - те са обвити в пластмасови кори, огнеупорни костюми, стъклени шлемове, ръкавици с още пластвасоми кори. (именно това беше наречено сблъсък с полицията, но сблъсък има когато две неща се блъснат, а не когато хм...органите млатят наред). С помоща на палки и лютив спрей веригата в крайна сметка се разцепва, хората с мегафоните биват арестувани, а няколко робокопа незнайно защо разкъсват коледните лампички по камиона, преди да го конфискуват и откарат.

Оказвам се в обградената част на протеста, и не знам къде е Венци, нито какво ще ми се случва от тук нататък, но тълпата е сплотена и всички взаимно се пазим и окуражаваме. Включила съм олимпуса на запис, и слушам звуковата среда, която е почти готово музикално произведение - писъците, неразбираемите полицейски заповеди на мегафона, скандиранията This is what democracy looks like, лаят на полицейските кучета, тихите тревожни разговори в тълпата, ескалациите в напрежението. По-късно ще се окаже, че микрофонът се е изключил в блъсканицата и двата часа страхотия са изгубени за винаги. Изгубен е момента в който един от полицаите ме блъскаше в лицето с огромните си обвити в пластмасови кори ръкавици, и ми крещеше да се отдръпна, но не ме чуваше докато се опитвах да му обясня, че съм се заклещила и не мога. Нямаше смисъл изобщо да се опитвам - всички полицаи, които ни бяха обградили имаха тапи в ушите. Намирам Венци, все още заклещен до Джеймс. Едно момиче иска да се скрие в търпата и да пишка. Журналистите извън кордона, които се мъчат да ни снимат отнасят доста повече бой от нас и в крайна сметка се разпръсват. Откривам че полицаят е посчупил обектива ми. До нас достига брошура с телефона на доброволната правна помощ. Като всички останали и ние го преписваме на ръцете си.

Докато седим или клечим на земята два часа, всички се запознаваме, въртим води и шоколади, споделяме си, прегръщаме се, ранените и напръсканите получават първа помощ - ние сме няколкостотинте души, които са останали обкръжени от полицията и мируваме под крясъците им, смеем им се, и се обичаме. Униформените арестуват напълно произволно - просто издърпват хората, клечащи най-близко до арестантските автобуси. Знаем, че ще арестуват всички ни. Това не ни плаши, но при мисълта са китките ми стегнати в свински опашки стомахът ми се свива, като на зъболекарски стол. Можем само да чуваме остатъкът от демонстрацията, който сега скандира в наша подкрепа. От всякъде сме оградени с бронираните полицейски бусчета, така че нищо не виждаме. От някъде се носи миризма на горяща газ. Кучетата продължават да лаят неистово.







Успявам да установя контакт с един от по-младите полицаи. "Какво ще ни правите като ни арестуввате" питам го. "Просто ще ви разпръснем" казва той. Чакаме повече от час, първите автобуси са заминали, следващите не идват, и за да не се повтори скандалът от предишния ден полицията раздава шалтета. След още час се отказват да чакат автобусите и ни казват, че ще бъдем претърсени и пуснати, стига да не се противим. Иска ли някой да бъде арестуван крещи робокопът с мегафона. "Аз" казва някакъв пубер с гащеризон и доброволно се предава.

Вечерта отиваме в Клима форума и научаваме, че общо са арестувани около 150 души.

Клима Форумът е огромната алтернативна на COP 15 среща, където стотици НПОта и представителите на много южни страни и традиционни култури се събират да мъдрят оцеляването на човечеството. Участниците във форума не разчитат на конференцията - изгубили са надежда и доверие по две причини - изтичането на копенхагенското писмо малко преди срещата на ООН и неспазените уговорки на полицията с организаторите на протестите(Предварителната уговорка е била те да поддържат връзка, така че на полицията да не й се налага да проявява бруталност. Бруталност обаче се проявява без да се налага, при това нон-стоп).

Тази вечер нямаме сили за лекции, дискусии, уъркшопи и филми, искаме просто да седнем да си прегледаме снимките и да попишем в интернет. На сцената в инфоцентъра свири адски забавно австралийско кабаретно трио, чиито текстове се въртят около промените в климата, активизма и апокалипсиса. Лежа на пода и оправям снимки. Тресе ме от превъзбуда. Влизат и излизат хора с паници супа от целина. Помислям си, че малката къщичка на инфоцентъра прилича на извънземен бежански лагер. Чувството че съм в научнофантастичното бъдеще още повече се засилва. Другото чувство е за пълна дезинформираност - сякаш сме в окото на бурята и изобщо не знаем какво става около нас. Тръгвам да задавам въпроси за новините от конференцията и бързо се превръщам в част от веригата по разпространението им. Ровя в сайтовете на българските медии и откривам, че Копенхагенската Конференция изобщо не е тема.

На четиринайсти не ни се ходи на No Borders протеста пред министeрството на отбраната. Искаме да чуем и видим какво става във форума, въпреки, че добре знаем колко важна е връзката между климатичните промени и отварянето на границите. Нашето поколение ще види огромни миграции, но поне според мен въпросът с отварянето на границите ще се реши от само себеси, те просто ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ ОТВОРЯТ. Страхуваме се, че това ще е най-грубо разпръснатата демострация. Никой не бива да прави повече, отколкото може да понесе психически, твърдят нашите неформални водачи. Заръките се леят по време на целия ни престой - грижете се едни за други, намерете си "buddy" с което да се гледате, да се пазите, да се следите дали пиете достатъчно вода и ядете достатъчно, да се топлите и ако трябва да ви арестуват заедно, носете шоколад и ядки, защото са най-калорични, ако не можете да понесете повече, тръгнете си, ако имате нужда от лекар, адвокат или психолог звъннете на тези телефони... От никого не се очакват свръхчовешки подвизи.

Междувременно сме се сдобили с още колела и цялата група потегля към центъра на града покрай извандалстваните реклами на Кока-Кола, където Hopenhagen е преправено на Shopenhagen.(Hopenhagen e greenwashing според активистите, и наистина събирането не предлага нищо друго освен някой хубав концерт и рой забавления, сякаш нарочно за да ни разсее от акциите и сериозността на проблема).

В клима форума попадаме на младо момиче, дошло да организира хора за голямата акция Reclaim Power на 16, когато се очаква да нахлуем в Бела Центъра. Моли журналистите да излязат, но аз решавам просто да не съм журналист точно в този момент. Мога да пазя тайна. Вело блокът изглежда най-привлекателен, а пламналото лице на американката ни заразява. После изглеждаме филм два и попадаме на адски надъхващата реч на Bill McKibben от 350.org. Междувременно научаваме, че африканските страни са бойкотирали конференцията, но после са се включили отново в дискусията. Появява се президентът на Малдивите Мохамед Нашид който също държи надъхваща реч, на тема колко са зле на COP 15 и как ние можем и трябва да спасим света. Група американци развяват огромен транспарант, на който пише, че искат Нашид да е и техен президент. Пуска се клюка, че по-късно вечерта на партито в Кристияния ще говори Наоми Клайн.

Доволни, че имаме записи на речите потегляме към Кристияния. В голямата тента тече подгряващата среща за акцията на 16ти. Записваме Наоми Клайн. Блъсканицата е невъобразима и щом свършват речите се изнизваме, под звуците на къртещо техно. Малко след като стигаме до Рагнхилгаад, една от финландките в стаята ни получава смс, че полицията е нахлула с бой, сълзотворен газ и арести в Кристияния. Много от гостите на партито са били цивилни полицаи. Може би всичко било започнало с подпалена кола, но не е съвсем ясно. Всяка вечер претъпканата зала, в която спим пооредява - още няколко души са прибрани на топло. Сега в ъглите й са се събрали различни групи, които планират действията си на 16ти. Внимателно разглеждаме картата на Бела Център, който се надяваме да превземем, но някак не можем да повярваме, че ще успеем. Прибира се Криси и казва, че акцията пред министерството е минала без инциденти и полицейски грубости. Въодушевена е до пръсване.

На петнайсти забърсваме една американка от Клима Форума и потегляме към тренинга на велоблока. Не е позволено да участваме в него, без да сме били поне на един тренинг. Вали лапавица, и докато стигнем до бонбонената фабрика, където уж трябва да се проведе вече сме напълно измръзнали. Оказва се, че трябва да се върнем в Рагнхилсгаад, и докато стигнем Ейми напълно се е предала. С още около 300 души обикаляме двора на бившата фабрика около час, докато всички сме напълно мокри. Учим бойни хватки с велосипеди, които са по-опасни за околните, отколкото за бронираната датска полиция. Задачите се обсъждат в една огромна зала, докато някои от нас поемат отделни роли. Аз сам информатор, работата ми е да поддържам връзката между нашата група и диспечерът на велоблока. За целта ми връчват предплатена симкарта и лист с инструкции.

После човекът, който води тренингът ни нарежда в огромн кръг и ни съобщава, че докато сме тренирали, полицията е нахлула в бонбонената фабрика, изпоарестувала е хората, които поправят колела, конфискувала е всичко и е обявила работилниците за местопрестъпление. Търсели са "Машината" - митичен уред с който вело блокът уж трябва да пробие загражденията около Бела Център. Машина никога не е имало. Основна задача на велоблока е да разсейва полицията. Велоблокът и колелата му не са били там, когато полицията е дошла. Чувстваме се великолепно, като някакъв велик отбор. Вие сте машината крещи човекът със жълтата мушама.

Вера, Боби и Маги се връщат напълно измръзнали - като делегати от неправителствените организации, е трябвало да чакат 9 часа на опашка за да си получат пропуските. 6 от тях навън. Към средата на ужаса кварталната община се е смилила и е зараздавала чайове. Публична тайна, е че много от делегатите ще смутят сесията на 16ти, ще протестират в конферентния център и ще излязат да се присъединят към нас и "народното събрание", независимо дали то се провежда на паркинга или извън границите на Бела Център. Един от главните организатори на акцията Reclaim Power, също делегат от НПО, вече е арестуван, но това няма значение - всичко е планирано и уговорено преди седмици.

На другата сутрин няма част, която да не ни боли но все пак отлепваме. Нямаме право да се оплакваме - пешаците от синия и зеления блок на акцията са имали среща някъде около Бела Център в 8 - трябвало е да тръгнат към шест и половина, а в Копенхаген е тъмно до девет. Ние все пак можем да тръгнем в осем за да се съберем час по-късно. Синият блок е голямото разрешено шествие, зеленият ще удари оградата от някъде или ще се разцепи на по-малки групи, които действат отделно.

Още на мястото на срещата ни арестуват един немец от групата, защото е забравил да извади джобното си ножче от чантата. Решаваме да обиколим всички полицейски бусове и блокади и да ги накараме да ни претърсват до откат. Караме към някоя полицейска кола,после се обръщаме за да тръгнат след нас. В далечината се чува тътенът на голямото шествие. В един момент на органите им писва от нас и ни казват, че ако ни видят още веднъж ще ни арестуват. Решаваме да ги заобиколим през един парк. Там срещаме друга група от велоблока. Очевидно сме мега подозрителни, защото над главите ни кръжи единия от двата полицейски хеликоптери.

Синият и зеленият блокве са се събрали под моста. Няколко души се опитват да прескочат оградите на паркинга и падат право в ръцете на полицията. Повечето се хващат на жива верига около камионите, за да се пазят взаимно от арести. Полицията днес е по-груба от всякога, блъска хората едни върху други, бълва облаци сълзотворен газ, от който дружно кашляме, бие наред, пръска с лютив спрей, който оставя бели петна по сгърчените лица на протестиращите. Оказваме се заклещени в притиснатата тълпа. Зад нас има канал пълен с вода и няма накъде да мърдаме, студено е, невъобразимо е да паднем в канала. Оставам сама, притисната между хората и чувам от някъде Венци да вика с пълно гърло, не да скандира, а да пищи, пищи и още някой - страховит болезнен женски глас. Още хора започват да пищят. Момичето е залитнало над някаква метална оградна и цялата тълпа лежи отгоре й. Краката й още секунда и ще се счупят. Изведнъж лицето ми е почти залепено за нейното. Зедно с още двайсетина души се напъваме и задържаме тълпата докато тя се измъкне. После всички се прегръщат - и без това по-близо не бихме могли да сме.

Отново се оказваме в заградената част на шествието. Този път не нося апарата и нямам сили да записвам, просто поглъщам случките и треперя. Чуваме, че делегатите, които са са се опитали да се присъединят към нас са били бити с палки и разпръснати от полицията. Между тях са били и Боби, Вера и Магя. Няколко души се опитват да прекосят рова към паркинга на Бела Център върху надуваеми дюшеци. Чакат ги двайсетина робокопа с кучета. Чудя се дали ще ни арестуват. Едното куче вие от болка, не знам защо. После идват хората с мегафоните и казват, че Събранието на народите събрание ще се проведе тук, на улицата. 2-3000 души сле и се събираме в кръг. Говорят лидери на НПОта и представители на традиционни общонсти. После се разделяме на дискусионни групи и някак достигаме до едни и същи изводи - спасението няма да дойде от правителствата, всички трябва да се променим, консуматорското общество не може да продължи да съществува, хората трябва да са солидарни информирани и обединени, а натискът върху силните на деня трябва да продължи. Цялото събрание се излъчва по индимедия, а всички приклещени с нас журналисти участват в дискусионните групи докато снимат и записват.

За около два часа събранието приключва и тръгваме под формата на шествие обратно към града. Плътно обградени сме от полицията, от време на време цивилни арестуват някого в тълпата. Центърът на града е отцепен, а ние трябва да се прибираме към София. По-късно научаваме, че COP 15 е завършила с незадоволително решение. Никой не е изненадан.

Остават снимките, речите на Бил МкКибън, Мухамед Нашид и Наоми Клайн, които скоро ще се хвана да преведа, куп документални записи и още много шум за вдигане. За жалост идва Коледа, с абсолютното намерение да измести всички други теми.

ето линкове малко

http://forthenature.org/news/1225

http://forthenature.org/news/1220

http://forthenature.org/news/1213

http://stavrev.net/archives/1917

http://www.sidewaysnews.com/blogs/patrick-chalmers/december-17-reality-reclaim-power-protest