точно както пристигна на мейла ми :
Hi everyone
Here is a letter written by our friends who are still imprisoned in Denmark. Its a public statement so you are all allowed to spread it and use it with respect for the people who have written it.
In solidarity
Tannie
Something is rotten (but not just) in Denmark. As a matter of fact, thousands of people have been considered, without any evidence, a threath to the society. Hundreds have been arrested and some are still under detention, waiting for judgement or under investigation. Among them, us, the undersigned.
We want to tell the story from the peculiar viewpoint of those that still see the sky from behind the bars.
A UN meeting of crucial importance has failed because of several contradictions and tensions that have shown up during the COP15. The primary concern of the powerfuls was the governance of the energy supply for neverending growth. This was the case whether they were from the overdeveloped world, like the EU countries or the US, or from the so-called developing countries, like China or Brazil.
At odds, hundreds of delegates and thousands of people in the streets have raised the issue that the rationale of life must be (and actually is) opposed to that of profit. we have strongly affirmed our will to stop anthropic pressure on the biosphere.
A crisis of the energy paradigm is coming soon. The mechanism of the global governance have proven to be overhelmingly precarious. The powerfuls failed not only in reaching an agreement on their internal equilibrivre but also in keeping the formal control of the discussion.
Climate change is an extreme and ultimate expression of the violence of the capitalistic growth paradigm. People globally are increasingly showing the willingness of taking the power to rebel against that violence. we have seen that in Copenhagen, as well as we have seen that same violence. Hundreds of people have been arrested without any reason or clear evidence, or for participating in peacefull and legitimate demonstrations. Even mild examples of civil disobedience have been considered as a serious threath to the social order.
In response we ask - What order do we threaten and who ordered it? Is it that order in which we do not anymore own our bodies? The order well beyond the terms of any reasonable "social contract" that we would ever sign, where our bodies can be taken, managed, constrained and imprisoned without any serious evidence of crime. Is it that order in which the decision are more and more shielded from any social conflicts? Where the governance less and less belongs to people, not even through the parliament? As a matter of fact, non-democratic organisms like the WTO, the NB, the G-whatever rule beyond any control.
We are forced to notice that the theater of democracy is a brokenone as soon as, one approaches the core of the power. That is why we reclaim the power to the people. We reclaim the power over our own lives. Above all, we reclaim the power to counterpose the rationale of life and of the commons to the rationale of profit. It may have been declared illegal, but still we consider it fully legitimate.
Since no real space is left in the broken theater, we reclaimed our collective power - Actually we expected it - to speak about the climate and energy issues. Issues that, for us, involve critical nodes of global justice, survival of man and energy independence. We did marching with our bodies.
We prefer to enter the space where the power is locked dancing and singing. We would have liked to do this at the Bella center, to disrupt the session in accord with hundreds of delegates. But we were, as always, violently hampered by the police. They arrested our boddies in an attempt to arrest our ideas. we risked our bodies, trying to protect them just by staing close to each other. We value our bodies: We need them to make love, to stay together and to enjoy lif. They hold our brains, with beautifull bright ideas and views. They hold our hearts filled with passion and joy. Nevertheless, we risked them. we risked our bodies getting locked in prisons.
In fact, what would be the worth of thinking and feeling if the bodies did not move? Doing nothing, letting-it-happen, would be the worst form of complicity with the business that wanted to hack the UN meeting. At the COP15 we moved, and we will keep moving.
Exactly like love, civil dosibedience can not just be told. We must make it, with our bodies. Otherwise, we would not really think about what we love, and we would not really love what we think about. It's as simple as that. It's a matter of love, justice and dignity.
How the COP15 has ended proves that we were right. Many of us are paying what is mandatory for an obsessive, pervasive and total repression: To find a guilty at the cost of inventing it (along with the crime perhaps).
We are detained with evidently absurd accusations about either violences that actually did not take place or conspiracies and organizing of law-breaking actions.
We do not feel guilty for having shown, together with thousands, the reclamation of the independence of our lives from profit's rule. If the laws oppose this, it was legitimate to peacefully - but still conflictually - break them.
We are just temporarily docked, ready to sail again with a wind stronger than ever. It's a matter of love, justice and dignity.
Luca Tornatore - from the Italien social centres network "see you in Copenhagen".
Natasha Verco - Climate Justice Action
Stine Gry Jonassen - Climate Justice Action
Tannie Nyboe - Climate Justice Action
Johannes Paul Schul Meyer
Arvip Peschel
Christian Becker
Kharlanchuck Dzmitry
Cristoph Lang
Anthony Arrabal
Показват се публикациите с етикет COP 15 protests. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет COP 15 protests. Показване на всички публикации
събота, 2 януари 2010 г.
неделя, 20 декември 2009 г.
Докато вие бляхте
Предколедно българските медии мълчат за събитията в Копенхаген - в пъти по-важни са празничния шопинг, разбитите зъби на Берлускони и извънбрачните афери на Тайгър Уудс, шампион в един от най-непопулярните в България спортове. На 19 декември, когато излезе финалното незадоволително решение на Копенхагенската Климатична Конференция, в първите 30 минути на БТВ Новините нямаше и дума за това. Честно казано, не знам дали по-късно са излъчили нещо, защото просто вдигнах ръце, излязох от сайта на телевизията и се разрових из Гардиън и други адекватни медии.
Мои приятели казват че все пак са чули за сблъсъци с полицията (но сблъсъци нямаше, блъскаше само полицията, протестиращите бяха представени по телевизиите като агресивни хулигани, а моята понабита кратуна се увери, че в това няма капка истина), тук таме някой е получил по мейла си скандалната новина, че Бойко Борисов, нашия премиер-свръхчовек е предложил цели 20 хиляди евро на фонда за подпомагане на бедните и развиващите се страни, една баснословна сума, на фона на милиардите от другите цивилизовани страни, с която нашата героична държавица се гордее.
И така, смятам че е важно някой да разкаже историята от вътре, от Копенхаген, от окото на бурята, да спомене пред блеещите ни сънародници, че десетки хиляди се организират за да поискат промяна на системата, че цялото световно гражданско общество се е надигнало в опита си да забави климатичните промени, които вероятно ще променят начина ни на живот и културата ни в следващите стотина години. Всичко това звучи ужасно грандоманско в българските уши, просто защото не е повтаряно достатъчно дълго, хората не са имали време да го осмислят и да се убедят в случващото се. В родината ни климатичните промени са малко по-нереални от ясновидката незнамсикояси, а четирите месеца дъжд в 2005 или липсващата зима на 2006-2007 са просто случайност. Но стига общи приказки, нека събитията говорят сами...
Девети вечерта - тръгваме късно няколко часа след официалното изпращане, когато всеки успява да довърши работата си в София. Девет души сме - Боби Сандов, Вера Петканчин, Тео Василев, Магя Славова, още един Боби, Криси от Майомо, Венци и аз... Сръбските митничари ни подозират в нещо, но бързо се успокояват - конфискуват някаква зърнена закуска и ни пускат по живо по здраво.
Следващият ден прекарвама в пътуване с буса. Прекосяваме цяла Европа. Някъде в унгария вадим транспарантите и се снимаме край една магистрала.
Спим в Хамбург, и на сутринта потегляме към Дания. На границата ни спират на опашка от коли и бусове пълни с млади рошави хора и ни претърсват подробно и систематично. Полицаите все още са усмихнати и приятелски настроени, но полският автобус с около 50тина протестиращи зад нас сигурно не си е прекарал добре. За да претърсят само нас деветимата полицаите употребяват около час. Предупреждават ни, че най-вероятно ще бъдем претърсени поне още веднъж преди да стигнем Копенхаген. Докато пътуваме сме откъснати от новините но все пак дочуваме някоя и друга клюка - една от големите спални е била претарашена от полицията и всякакви транспаранти, щитове, плакати и материали за рисуване са били конфискуване. Противоотровата срещу лютив спрей е била изтеглена от аптеките, за да не би случайно някой да може да се предпази. Забранено е притежанието на маски и противогази в Копенхаген. Градът е настръхнал като във гражданска война. Между протестиращите има цивилни ченгета, между делегатите - протестиращи, които на 16ти ще участват в опита ни да проведем нещо, което на български се превежда като "събрание на народите". Нощуваме в Рагнхилсгаад, бивша фабрика социален център в краен квартал, който е предоставил подовете си на няколко хиляди протестиращи...
В Рагнхилсгаад параноята е обхванала организаторите на протестите - момичето, което ни посреща, ме моли да не разказвам поне половината от нещата които ми е казала по радиото. Няма и нужда, звъни ми Цветан Цветанов от Аларма и аз просто описвам революционната обстановка - центърът е като от научнофанстастичен филм, в който младите са поели на война срещу системата. Самоделни инсталации, банери, предпазни средства срещу полицията, дредлокс, доброволна веганска кухня, гръмотевичните репетиции на самбабенда, подовете застлани със спални чували и вавилонската реч ни главозамайват. Утрешния протест вече ни е стиснал под лъжичките.
На другата сутрин изтощени и объркани от датския изгрев, който през декеври е някъде около девет сутринта се успиваме и не стигаме до първата акция за деня. Голямото шествие е планирано за един на обяд, и след няколко поредни претърсвания от бронирани като робокопи полицаи успяваме да се доберем до центъра. Банера ни с две дупки за лица жъне небивали успехи. Минувачите се снимат с него, дори една препарирана бяла мечка се включва.
.JPG)
Шестваме часове наред, наобиколени от десетки, може би сто хиляди души. Всякакви мини акции и атракции се вихрят наоколо ни - седемте изкуства са се обединили в борбата срещу промените в климата. В един от Копенхагенските канали е акостирал легендарният Rainbow Warrior. По улиците край колички стоят доброволци от Кристияния, които раздават чай. В копенхаген температурите не са по-ниски от софийските, но студът е нетърпим - почти стопроцентовата влага се набива в костите ни и скоро поне моите зъби тракат. Полицейски кордони охраняват затворените закусвални на KFC и McDonalds, от прозорците се веят чаршафи с огромни букви 350, часове наред вървим между разпалените агитки на различните НПОта, самбабендовете и огромните статуи марионетки на Грийн Пийс. Снимки на вчико това ще намерите в галерията в езерото, на линка от предишния ми постинг...
Шествието достига моста, след който започва охраняваната територия на Бела Център. Трябва да спрем защото акцията на 12ти се стреми да остане максимално законна. Заобиколени сме от изпосталяли пластмасови африканци и димящи статуи на свободата от папиемаше. Полицаите, подобни на робокопи са образували стена, която препречва пътя ни. По високоговорител се чува, че голяма част от шествието е била отцепена, и предстоят масови арести. Призовават ни да се включим в демонстрацията подкрепяща задържаните, но тя е вдругия край на шествието, на около час пеша, от мястото където стоим, толкова огромен е протестът. Хората държат свещи и факли, а в далечината около три скръбни лица се веят разноцветни платнища - още три от природозащитните статуи, тези са статични, стърчат стрещу Бела Център за да напомнят на делегатите за застрашените от глобалното затопляне южни народи.
Изтощени сме, тръгваме към Кристияния за топло и интернет. Не можем да стигнем до подкрепящата демонстрация - пътят ни е блокиран, но разбираме, че вече от няколко часа повече от 900 задържани са принудени да седят на земята докато дойдат автобусите, които ще ги извозят към арестите. Един полицай ни казва че Кристияния била the most criminal place in Еurope, и предизвиква бурен хилеж. Дори да забравим зоните в София, или пловдивския Столипиново, сигурни сме, че дори и в Копенхаген автономния квартал не е най-криминалното място. Малкото хипарско селище е пълно с протестиращи, а всички безжични мрежи са почти блокирани от преупотреба. В баровете се въртят новините по датската телевизия - едни и същи кадри на дълги редици седящи на асфалта съвсем нормални хора. Не се виждат маскирани анархисти и лумпени типове. Виждат се датски чичковци и лелки в чисти палта, младежи с ръце вързани със свински опашцици, измъчени момичета и момчета, които не са се донесли от другия край на света за да прекарват часове свити на платното, измръзнали южноазиатски вегани...
На другия ден Тео намира свободни колела - в Копенхаген свободни са всички незаключени колела, и съдейки по това че полицията нито веднъж не се възползва да арестува някого, защото кара един от оборотните велосипеди, очевидно няма нищо лошо в това и ние да покараме. Българската група тръгва на разходка из Дания с буса, само аз и Венци се насочваме към предполагаемата доста рискова демонстрация Hit The Production. Организирана от анархистите, тя е една от по-конфликтните акции по време на COP 15. След разрешено шествие се очаква да стигнем до голямото индустриално пристанище на Копенхаген и да го блокираме. Естествено втората част не е съгласувана с властите, но намеренията ни са обявени предварително, а и да не бяха, цивилните полицаи наистина са сред нас. На мястото на срещата вече чака екип на черния кръст - анархистка група за спешна медицинска помощ. Американец на име Джеймс разказва пред няколко репортери за приключенията си в ареста предишната нощ. Две седмици преди конференцията в Дания е приет закон, според който Датската полиция има право превантивно да арестува за 12 часа, всеки който би могъл да възнамерява да извърши престъпление. Повечето снощни арести са извършени имено на тази база. Джеймс е и един от неформалните водачи на акцията срещу пристанището.
В средата на разрешения си маршрут шествието е разцепено от полицията. Усмихнатите младоци, които са ни пазели досега неусетно са се сменили с брадясали типове на средна възраст в пълно въоръжение. С Венци някак сме се оказали на чело на безкрайно дълъг транспарант, който опасва протестиращите, така че ми трябва доста време да стигна до камиона с музиката и няколкото официални подстрекатели. Полицията се опитва да се качи при тях или поне да ги издърпа долу. Около камиона обаче се е наредила плътна жива верига от протестиращи - никой не удря полицаите, първо ръцете ни са заети с веригата, и второ няма смисъл - те са обвити в пластмасови кори, огнеупорни костюми, стъклени шлемове, ръкавици с още пластвасоми кори. (именно това беше наречено сблъсък с полицията, но сблъсък има когато две неща се блъснат, а не когато хм...органите млатят наред). С помоща на палки и лютив спрей веригата в крайна сметка се разцепва, хората с мегафоните биват арестувани, а няколко робокопа незнайно защо разкъсват коледните лампички по камиона, преди да го конфискуват и откарат.
Оказвам се в обградената част на протеста, и не знам къде е Венци, нито какво ще ми се случва от тук нататък, но тълпата е сплотена и всички взаимно се пазим и окуражаваме. Включила съм олимпуса на запис, и слушам звуковата среда, която е почти готово музикално произведение - писъците, неразбираемите полицейски заповеди на мегафона, скандиранията This is what democracy looks like, лаят на полицейските кучета, тихите тревожни разговори в тълпата, ескалациите в напрежението. По-късно ще се окаже, че микрофонът се е изключил в блъсканицата и двата часа страхотия са изгубени за винаги. Изгубен е момента в който един от полицаите ме блъскаше в лицето с огромните си обвити в пластмасови кори ръкавици, и ми крещеше да се отдръпна, но не ме чуваше докато се опитвах да му обясня, че съм се заклещила и не мога. Нямаше смисъл изобщо да се опитвам - всички полицаи, които ни бяха обградили имаха тапи в ушите. Намирам Венци, все още заклещен до Джеймс. Едно момиче иска да се скрие в търпата и да пишка. Журналистите извън кордона, които се мъчат да ни снимат отнасят доста повече бой от нас и в крайна сметка се разпръсват. Откривам че полицаят е посчупил обектива ми. До нас достига брошура с телефона на доброволната правна помощ. Като всички останали и ние го преписваме на ръцете си.
Докато седим или клечим на земята два часа, всички се запознаваме, въртим води и шоколади, споделяме си, прегръщаме се, ранените и напръсканите получават първа помощ - ние сме няколкостотинте души, които са останали обкръжени от полицията и мируваме под крясъците им, смеем им се, и се обичаме. Униформените арестуват напълно произволно - просто издърпват хората, клечащи най-близко до арестантските автобуси. Знаем, че ще арестуват всички ни. Това не ни плаши, но при мисълта са китките ми стегнати в свински опашки стомахът ми се свива, като на зъболекарски стол. Можем само да чуваме остатъкът от демонстрацията, който сега скандира в наша подкрепа. От всякъде сме оградени с бронираните полицейски бусчета, така че нищо не виждаме. От някъде се носи миризма на горяща газ. Кучетата продължават да лаят неистово.
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
Успявам да установя контакт с един от по-младите полицаи. "Какво ще ни правите като ни арестуввате" питам го. "Просто ще ви разпръснем" казва той. Чакаме повече от час, първите автобуси са заминали, следващите не идват, и за да не се повтори скандалът от предишния ден полицията раздава шалтета. След още час се отказват да чакат автобусите и ни казват, че ще бъдем претърсени и пуснати, стига да не се противим. Иска ли някой да бъде арестуван крещи робокопът с мегафона. "Аз" казва някакъв пубер с гащеризон и доброволно се предава.
Вечерта отиваме в Клима форума и научаваме, че общо са арестувани около 150 души.
Клима Форумът е огромната алтернативна на COP 15 среща, където стотици НПОта и представителите на много южни страни и традиционни култури се събират да мъдрят оцеляването на човечеството. Участниците във форума не разчитат на конференцията - изгубили са надежда и доверие по две причини - изтичането на копенхагенското писмо малко преди срещата на ООН и неспазените уговорки на полицията с организаторите на протестите(Предварителната уговорка е била те да поддържат връзка, така че на полицията да не й се налага да проявява бруталност. Бруталност обаче се проявява без да се налага, при това нон-стоп).
Тази вечер нямаме сили за лекции, дискусии, уъркшопи и филми, искаме просто да седнем да си прегледаме снимките и да попишем в интернет. На сцената в инфоцентъра свири адски забавно австралийско кабаретно трио, чиито текстове се въртят около промените в климата, активизма и апокалипсиса. Лежа на пода и оправям снимки. Тресе ме от превъзбуда. Влизат и излизат хора с паници супа от целина. Помислям си, че малката къщичка на инфоцентъра прилича на извънземен бежански лагер. Чувството че съм в научнофантастичното бъдеще още повече се засилва. Другото чувство е за пълна дезинформираност - сякаш сме в окото на бурята и изобщо не знаем какво става около нас. Тръгвам да задавам въпроси за новините от конференцията и бързо се превръщам в част от веригата по разпространението им. Ровя в сайтовете на българските медии и откривам, че Копенхагенската Конференция изобщо не е тема.
На четиринайсти не ни се ходи на No Borders протеста пред министeрството на отбраната. Искаме да чуем и видим какво става във форума, въпреки, че добре знаем колко важна е връзката между климатичните промени и отварянето на границите. Нашето поколение ще види огромни миграции, но поне според мен въпросът с отварянето на границите ще се реши от само себеси, те просто ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ ОТВОРЯТ. Страхуваме се, че това ще е най-грубо разпръснатата демострация. Никой не бива да прави повече, отколкото може да понесе психически, твърдят нашите неформални водачи. Заръките се леят по време на целия ни престой - грижете се едни за други, намерете си "buddy" с което да се гледате, да се пазите, да се следите дали пиете достатъчно вода и ядете достатъчно, да се топлите и ако трябва да ви арестуват заедно, носете шоколад и ядки, защото са най-калорични, ако не можете да понесете повече, тръгнете си, ако имате нужда от лекар, адвокат или психолог звъннете на тези телефони... От никого не се очакват свръхчовешки подвизи.
Междувременно сме се сдобили с още колела и цялата група потегля към центъра на града покрай извандалстваните реклами на Кока-Кола, където Hopenhagen е преправено на Shopenhagen.(Hopenhagen e greenwashing според активистите, и наистина събирането не предлага нищо друго освен някой хубав концерт и рой забавления, сякаш нарочно за да ни разсее от акциите и сериозността на проблема).
В клима форума попадаме на младо момиче, дошло да организира хора за голямата акция Reclaim Power на 16, когато се очаква да нахлуем в Бела Центъра. Моли журналистите да излязат, но аз решавам просто да не съм журналист точно в този момент. Мога да пазя тайна. Вело блокът изглежда най-привлекателен, а пламналото лице на американката ни заразява. После изглеждаме филм два и попадаме на адски надъхващата реч на Bill McKibben от 350.org. Междувременно научаваме, че африканските страни са бойкотирали конференцията, но после са се включили отново в дискусията. Появява се президентът на Малдивите Мохамед Нашид който също държи надъхваща реч, на тема колко са зле на COP 15 и как ние можем и трябва да спасим света. Група американци развяват огромен транспарант, на който пише, че искат Нашид да е и техен президент. Пуска се клюка, че по-късно вечерта на партито в Кристияния ще говори Наоми Клайн.
Доволни, че имаме записи на речите потегляме към Кристияния. В голямата тента тече подгряващата среща за акцията на 16ти. Записваме Наоми Клайн. Блъсканицата е невъобразима и щом свършват речите се изнизваме, под звуците на къртещо техно. Малко след като стигаме до Рагнхилгаад, една от финландките в стаята ни получава смс, че полицията е нахлула с бой, сълзотворен газ и арести в Кристияния. Много от гостите на партито са били цивилни полицаи. Може би всичко било започнало с подпалена кола, но не е съвсем ясно. Всяка вечер претъпканата зала, в която спим пооредява - още няколко души са прибрани на топло. Сега в ъглите й са се събрали различни групи, които планират действията си на 16ти. Внимателно разглеждаме картата на Бела Център, който се надяваме да превземем, но някак не можем да повярваме, че ще успеем. Прибира се Криси и казва, че акцията пред министерството е минала без инциденти и полицейски грубости. Въодушевена е до пръсване.
На петнайсти забърсваме една американка от Клима Форума и потегляме към тренинга на велоблока. Не е позволено да участваме в него, без да сме били поне на един тренинг. Вали лапавица, и докато стигнем до бонбонената фабрика, където уж трябва да се проведе вече сме напълно измръзнали. Оказва се, че трябва да се върнем в Рагнхилсгаад, и докато стигнем Ейми напълно се е предала. С още около 300 души обикаляме двора на бившата фабрика около час, докато всички сме напълно мокри. Учим бойни хватки с велосипеди, които са по-опасни за околните, отколкото за бронираната датска полиция. Задачите се обсъждат в една огромна зала, докато някои от нас поемат отделни роли. Аз сам информатор, работата ми е да поддържам връзката между нашата група и диспечерът на велоблока. За целта ми връчват предплатена симкарта и лист с инструкции.
После човекът, който води тренингът ни нарежда в огромн кръг и ни съобщава, че докато сме тренирали, полицията е нахлула в бонбонената фабрика, изпоарестувала е хората, които поправят колела, конфискувала е всичко и е обявила работилниците за местопрестъпление. Търсели са "Машината" - митичен уред с който вело блокът уж трябва да пробие загражденията около Бела Център. Машина никога не е имало. Основна задача на велоблока е да разсейва полицията. Велоблокът и колелата му не са били там, когато полицията е дошла. Чувстваме се великолепно, като някакъв велик отбор. Вие сте машината крещи човекът със жълтата мушама.
Вера, Боби и Маги се връщат напълно измръзнали - като делегати от неправителствените организации, е трябвало да чакат 9 часа на опашка за да си получат пропуските. 6 от тях навън. Към средата на ужаса кварталната община се е смилила и е зараздавала чайове. Публична тайна, е че много от делегатите ще смутят сесията на 16ти, ще протестират в конферентния център и ще излязат да се присъединят към нас и "народното събрание", независимо дали то се провежда на паркинга или извън границите на Бела Център. Един от главните организатори на акцията Reclaim Power, също делегат от НПО, вече е арестуван, но това няма значение - всичко е планирано и уговорено преди седмици.
На другата сутрин няма част, която да не ни боли но все пак отлепваме. Нямаме право да се оплакваме - пешаците от синия и зеления блок на акцията са имали среща някъде около Бела Център в 8 - трябвало е да тръгнат към шест и половина, а в Копенхаген е тъмно до девет. Ние все пак можем да тръгнем в осем за да се съберем час по-късно. Синият блок е голямото разрешено шествие, зеленият ще удари оградата от някъде или ще се разцепи на по-малки групи, които действат отделно.
Още на мястото на срещата ни арестуват един немец от групата, защото е забравил да извади джобното си ножче от чантата. Решаваме да обиколим всички полицейски бусове и блокади и да ги накараме да ни претърсват до откат. Караме към някоя полицейска кола,после се обръщаме за да тръгнат след нас. В далечината се чува тътенът на голямото шествие. В един момент на органите им писва от нас и ни казват, че ако ни видят още веднъж ще ни арестуват. Решаваме да ги заобиколим през един парк. Там срещаме друга група от велоблока. Очевидно сме мега подозрителни, защото над главите ни кръжи единия от двата полицейски хеликоптери.
Синият и зеленият блокве са се събрали под моста. Няколко души се опитват да прескочат оградите на паркинга и падат право в ръцете на полицията. Повечето се хващат на жива верига около камионите, за да се пазят взаимно от арести. Полицията днес е по-груба от всякога, блъска хората едни върху други, бълва облаци сълзотворен газ, от който дружно кашляме, бие наред, пръска с лютив спрей, който оставя бели петна по сгърчените лица на протестиращите. Оказваме се заклещени в притиснатата тълпа. Зад нас има канал пълен с вода и няма накъде да мърдаме, студено е, невъобразимо е да паднем в канала. Оставам сама, притисната между хората и чувам от някъде Венци да вика с пълно гърло, не да скандира, а да пищи, пищи и още някой - страховит болезнен женски глас. Още хора започват да пищят. Момичето е залитнало над някаква метална оградна и цялата тълпа лежи отгоре й. Краката й още секунда и ще се счупят. Изведнъж лицето ми е почти залепено за нейното. Зедно с още двайсетина души се напъваме и задържаме тълпата докато тя се измъкне. После всички се прегръщат - и без това по-близо не бихме могли да сме.
Отново се оказваме в заградената част на шествието. Този път не нося апарата и нямам сили да записвам, просто поглъщам случките и треперя. Чуваме, че делегатите, които са са се опитали да се присъединят към нас са били бити с палки и разпръснати от полицията. Между тях са били и Боби, Вера и Магя. Няколко души се опитват да прекосят рова към паркинга на Бела Център върху надуваеми дюшеци. Чакат ги двайсетина робокопа с кучета. Чудя се дали ще ни арестуват. Едното куче вие от болка, не знам защо. После идват хората с мегафоните и казват, че Събранието на народите събрание ще се проведе тук, на улицата. 2-3000 души сле и се събираме в кръг. Говорят лидери на НПОта и представители на традиционни общонсти. После се разделяме на дискусионни групи и някак достигаме до едни и същи изводи - спасението няма да дойде от правителствата, всички трябва да се променим, консуматорското общество не може да продължи да съществува, хората трябва да са солидарни информирани и обединени, а натискът върху силните на деня трябва да продължи. Цялото събрание се излъчва по индимедия, а всички приклещени с нас журналисти участват в дискусионните групи докато снимат и записват.
За около два часа събранието приключва и тръгваме под формата на шествие обратно към града. Плътно обградени сме от полицията, от време на време цивилни арестуват някого в тълпата. Центърът на града е отцепен, а ние трябва да се прибираме към София. По-късно научаваме, че COP 15 е завършила с незадоволително решение. Никой не е изненадан.
Остават снимките, речите на Бил МкКибън, Мухамед Нашид и Наоми Клайн, които скоро ще се хвана да преведа, куп документални записи и още много шум за вдигане. За жалост идва Коледа, с абсолютното намерение да измести всички други теми.
ето линкове малко
http://forthenature.org/news/1225
http://forthenature.org/news/1220
http://forthenature.org/news/1213
http://stavrev.net/archives/1917
http://www.sidewaysnews.com/blogs/patrick-chalmers/december-17-reality-reclaim-power-protest
Мои приятели казват че все пак са чули за сблъсъци с полицията (но сблъсъци нямаше, блъскаше само полицията, протестиращите бяха представени по телевизиите като агресивни хулигани, а моята понабита кратуна се увери, че в това няма капка истина), тук таме някой е получил по мейла си скандалната новина, че Бойко Борисов, нашия премиер-свръхчовек е предложил цели 20 хиляди евро на фонда за подпомагане на бедните и развиващите се страни, една баснословна сума, на фона на милиардите от другите цивилизовани страни, с която нашата героична държавица се гордее.
И така, смятам че е важно някой да разкаже историята от вътре, от Копенхаген, от окото на бурята, да спомене пред блеещите ни сънародници, че десетки хиляди се организират за да поискат промяна на системата, че цялото световно гражданско общество се е надигнало в опита си да забави климатичните промени, които вероятно ще променят начина ни на живот и културата ни в следващите стотина години. Всичко това звучи ужасно грандоманско в българските уши, просто защото не е повтаряно достатъчно дълго, хората не са имали време да го осмислят и да се убедят в случващото се. В родината ни климатичните промени са малко по-нереални от ясновидката незнамсикояси, а четирите месеца дъжд в 2005 или липсващата зима на 2006-2007 са просто случайност. Но стига общи приказки, нека събитията говорят сами...
Девети вечерта - тръгваме късно няколко часа след официалното изпращане, когато всеки успява да довърши работата си в София. Девет души сме - Боби Сандов, Вера Петканчин, Тео Василев, Магя Славова, още един Боби, Криси от Майомо, Венци и аз... Сръбските митничари ни подозират в нещо, но бързо се успокояват - конфискуват някаква зърнена закуска и ни пускат по живо по здраво.
Следващият ден прекарвама в пътуване с буса. Прекосяваме цяла Европа. Някъде в унгария вадим транспарантите и се снимаме край една магистрала.
Спим в Хамбург, и на сутринта потегляме към Дания. На границата ни спират на опашка от коли и бусове пълни с млади рошави хора и ни претърсват подробно и систематично. Полицаите все още са усмихнати и приятелски настроени, но полският автобус с около 50тина протестиращи зад нас сигурно не си е прекарал добре. За да претърсят само нас деветимата полицаите употребяват около час. Предупреждават ни, че най-вероятно ще бъдем претърсени поне още веднъж преди да стигнем Копенхаген. Докато пътуваме сме откъснати от новините но все пак дочуваме някоя и друга клюка - една от големите спални е била претарашена от полицията и всякакви транспаранти, щитове, плакати и материали за рисуване са били конфискуване. Противоотровата срещу лютив спрей е била изтеглена от аптеките, за да не би случайно някой да може да се предпази. Забранено е притежанието на маски и противогази в Копенхаген. Градът е настръхнал като във гражданска война. Между протестиращите има цивилни ченгета, между делегатите - протестиращи, които на 16ти ще участват в опита ни да проведем нещо, което на български се превежда като "събрание на народите". Нощуваме в Рагнхилсгаад, бивша фабрика социален център в краен квартал, който е предоставил подовете си на няколко хиляди протестиращи...
В Рагнхилсгаад параноята е обхванала организаторите на протестите - момичето, което ни посреща, ме моли да не разказвам поне половината от нещата които ми е казала по радиото. Няма и нужда, звъни ми Цветан Цветанов от Аларма и аз просто описвам революционната обстановка - центърът е като от научнофанстастичен филм, в който младите са поели на война срещу системата. Самоделни инсталации, банери, предпазни средства срещу полицията, дредлокс, доброволна веганска кухня, гръмотевичните репетиции на самбабенда, подовете застлани със спални чували и вавилонската реч ни главозамайват. Утрешния протест вече ни е стиснал под лъжичките.
На другата сутрин изтощени и объркани от датския изгрев, който през декеври е някъде около девет сутринта се успиваме и не стигаме до първата акция за деня. Голямото шествие е планирано за един на обяд, и след няколко поредни претърсвания от бронирани като робокопи полицаи успяваме да се доберем до центъра. Банера ни с две дупки за лица жъне небивали успехи. Минувачите се снимат с него, дори една препарирана бяла мечка се включва.
.JPG)
Шестваме часове наред, наобиколени от десетки, може би сто хиляди души. Всякакви мини акции и атракции се вихрят наоколо ни - седемте изкуства са се обединили в борбата срещу промените в климата. В един от Копенхагенските канали е акостирал легендарният Rainbow Warrior. По улиците край колички стоят доброволци от Кристияния, които раздават чай. В копенхаген температурите не са по-ниски от софийските, но студът е нетърпим - почти стопроцентовата влага се набива в костите ни и скоро поне моите зъби тракат. Полицейски кордони охраняват затворените закусвални на KFC и McDonalds, от прозорците се веят чаршафи с огромни букви 350, часове наред вървим между разпалените агитки на различните НПОта, самбабендовете и огромните статуи марионетки на Грийн Пийс. Снимки на вчико това ще намерите в галерията в езерото, на линка от предишния ми постинг...
Шествието достига моста, след който започва охраняваната територия на Бела Център. Трябва да спрем защото акцията на 12ти се стреми да остане максимално законна. Заобиколени сме от изпосталяли пластмасови африканци и димящи статуи на свободата от папиемаше. Полицаите, подобни на робокопи са образували стена, която препречва пътя ни. По високоговорител се чува, че голяма част от шествието е била отцепена, и предстоят масови арести. Призовават ни да се включим в демонстрацията подкрепяща задържаните, но тя е вдругия край на шествието, на около час пеша, от мястото където стоим, толкова огромен е протестът. Хората държат свещи и факли, а в далечината около три скръбни лица се веят разноцветни платнища - още три от природозащитните статуи, тези са статични, стърчат стрещу Бела Център за да напомнят на делегатите за застрашените от глобалното затопляне южни народи.
Изтощени сме, тръгваме към Кристияния за топло и интернет. Не можем да стигнем до подкрепящата демонстрация - пътят ни е блокиран, но разбираме, че вече от няколко часа повече от 900 задържани са принудени да седят на земята докато дойдат автобусите, които ще ги извозят към арестите. Един полицай ни казва че Кристияния била the most criminal place in Еurope, и предизвиква бурен хилеж. Дори да забравим зоните в София, или пловдивския Столипиново, сигурни сме, че дори и в Копенхаген автономния квартал не е най-криминалното място. Малкото хипарско селище е пълно с протестиращи, а всички безжични мрежи са почти блокирани от преупотреба. В баровете се въртят новините по датската телевизия - едни и същи кадри на дълги редици седящи на асфалта съвсем нормални хора. Не се виждат маскирани анархисти и лумпени типове. Виждат се датски чичковци и лелки в чисти палта, младежи с ръце вързани със свински опашцици, измъчени момичета и момчета, които не са се донесли от другия край на света за да прекарват часове свити на платното, измръзнали южноазиатски вегани...
На другия ден Тео намира свободни колела - в Копенхаген свободни са всички незаключени колела, и съдейки по това че полицията нито веднъж не се възползва да арестува някого, защото кара един от оборотните велосипеди, очевидно няма нищо лошо в това и ние да покараме. Българската група тръгва на разходка из Дания с буса, само аз и Венци се насочваме към предполагаемата доста рискова демонстрация Hit The Production. Организирана от анархистите, тя е една от по-конфликтните акции по време на COP 15. След разрешено шествие се очаква да стигнем до голямото индустриално пристанище на Копенхаген и да го блокираме. Естествено втората част не е съгласувана с властите, но намеренията ни са обявени предварително, а и да не бяха, цивилните полицаи наистина са сред нас. На мястото на срещата вече чака екип на черния кръст - анархистка група за спешна медицинска помощ. Американец на име Джеймс разказва пред няколко репортери за приключенията си в ареста предишната нощ. Две седмици преди конференцията в Дания е приет закон, според който Датската полиция има право превантивно да арестува за 12 часа, всеки който би могъл да възнамерява да извърши престъпление. Повечето снощни арести са извършени имено на тази база. Джеймс е и един от неформалните водачи на акцията срещу пристанището.
В средата на разрешения си маршрут шествието е разцепено от полицията. Усмихнатите младоци, които са ни пазели досега неусетно са се сменили с брадясали типове на средна възраст в пълно въоръжение. С Венци някак сме се оказали на чело на безкрайно дълъг транспарант, който опасва протестиращите, така че ми трябва доста време да стигна до камиона с музиката и няколкото официални подстрекатели. Полицията се опитва да се качи при тях или поне да ги издърпа долу. Около камиона обаче се е наредила плътна жива верига от протестиращи - никой не удря полицаите, първо ръцете ни са заети с веригата, и второ няма смисъл - те са обвити в пластмасови кори, огнеупорни костюми, стъклени шлемове, ръкавици с още пластвасоми кори. (именно това беше наречено сблъсък с полицията, но сблъсък има когато две неща се блъснат, а не когато хм...органите млатят наред). С помоща на палки и лютив спрей веригата в крайна сметка се разцепва, хората с мегафоните биват арестувани, а няколко робокопа незнайно защо разкъсват коледните лампички по камиона, преди да го конфискуват и откарат.
Оказвам се в обградената част на протеста, и не знам къде е Венци, нито какво ще ми се случва от тук нататък, но тълпата е сплотена и всички взаимно се пазим и окуражаваме. Включила съм олимпуса на запис, и слушам звуковата среда, която е почти готово музикално произведение - писъците, неразбираемите полицейски заповеди на мегафона, скандиранията This is what democracy looks like, лаят на полицейските кучета, тихите тревожни разговори в тълпата, ескалациите в напрежението. По-късно ще се окаже, че микрофонът се е изключил в блъсканицата и двата часа страхотия са изгубени за винаги. Изгубен е момента в който един от полицаите ме блъскаше в лицето с огромните си обвити в пластмасови кори ръкавици, и ми крещеше да се отдръпна, но не ме чуваше докато се опитвах да му обясня, че съм се заклещила и не мога. Нямаше смисъл изобщо да се опитвам - всички полицаи, които ни бяха обградили имаха тапи в ушите. Намирам Венци, все още заклещен до Джеймс. Едно момиче иска да се скрие в търпата и да пишка. Журналистите извън кордона, които се мъчат да ни снимат отнасят доста повече бой от нас и в крайна сметка се разпръсват. Откривам че полицаят е посчупил обектива ми. До нас достига брошура с телефона на доброволната правна помощ. Като всички останали и ние го преписваме на ръцете си.
Докато седим или клечим на земята два часа, всички се запознаваме, въртим води и шоколади, споделяме си, прегръщаме се, ранените и напръсканите получават първа помощ - ние сме няколкостотинте души, които са останали обкръжени от полицията и мируваме под крясъците им, смеем им се, и се обичаме. Униформените арестуват напълно произволно - просто издърпват хората, клечащи най-близко до арестантските автобуси. Знаем, че ще арестуват всички ни. Това не ни плаши, но при мисълта са китките ми стегнати в свински опашки стомахът ми се свива, като на зъболекарски стол. Можем само да чуваме остатъкът от демонстрацията, който сега скандира в наша подкрепа. От всякъде сме оградени с бронираните полицейски бусчета, така че нищо не виждаме. От някъде се носи миризма на горяща газ. Кучетата продължават да лаят неистово.
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
Успявам да установя контакт с един от по-младите полицаи. "Какво ще ни правите като ни арестуввате" питам го. "Просто ще ви разпръснем" казва той. Чакаме повече от час, първите автобуси са заминали, следващите не идват, и за да не се повтори скандалът от предишния ден полицията раздава шалтета. След още час се отказват да чакат автобусите и ни казват, че ще бъдем претърсени и пуснати, стига да не се противим. Иска ли някой да бъде арестуван крещи робокопът с мегафона. "Аз" казва някакъв пубер с гащеризон и доброволно се предава.
Вечерта отиваме в Клима форума и научаваме, че общо са арестувани около 150 души.
Клима Форумът е огромната алтернативна на COP 15 среща, където стотици НПОта и представителите на много южни страни и традиционни култури се събират да мъдрят оцеляването на човечеството. Участниците във форума не разчитат на конференцията - изгубили са надежда и доверие по две причини - изтичането на копенхагенското писмо малко преди срещата на ООН и неспазените уговорки на полицията с организаторите на протестите(Предварителната уговорка е била те да поддържат връзка, така че на полицията да не й се налага да проявява бруталност. Бруталност обаче се проявява без да се налага, при това нон-стоп).
Тази вечер нямаме сили за лекции, дискусии, уъркшопи и филми, искаме просто да седнем да си прегледаме снимките и да попишем в интернет. На сцената в инфоцентъра свири адски забавно австралийско кабаретно трио, чиито текстове се въртят около промените в климата, активизма и апокалипсиса. Лежа на пода и оправям снимки. Тресе ме от превъзбуда. Влизат и излизат хора с паници супа от целина. Помислям си, че малката къщичка на инфоцентъра прилича на извънземен бежански лагер. Чувството че съм в научнофантастичното бъдеще още повече се засилва. Другото чувство е за пълна дезинформираност - сякаш сме в окото на бурята и изобщо не знаем какво става около нас. Тръгвам да задавам въпроси за новините от конференцията и бързо се превръщам в част от веригата по разпространението им. Ровя в сайтовете на българските медии и откривам, че Копенхагенската Конференция изобщо не е тема.
На четиринайсти не ни се ходи на No Borders протеста пред министeрството на отбраната. Искаме да чуем и видим какво става във форума, въпреки, че добре знаем колко важна е връзката между климатичните промени и отварянето на границите. Нашето поколение ще види огромни миграции, но поне според мен въпросът с отварянето на границите ще се реши от само себеси, те просто ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ ОТВОРЯТ. Страхуваме се, че това ще е най-грубо разпръснатата демострация. Никой не бива да прави повече, отколкото може да понесе психически, твърдят нашите неформални водачи. Заръките се леят по време на целия ни престой - грижете се едни за други, намерете си "buddy" с което да се гледате, да се пазите, да се следите дали пиете достатъчно вода и ядете достатъчно, да се топлите и ако трябва да ви арестуват заедно, носете шоколад и ядки, защото са най-калорични, ако не можете да понесете повече, тръгнете си, ако имате нужда от лекар, адвокат или психолог звъннете на тези телефони... От никого не се очакват свръхчовешки подвизи.
Междувременно сме се сдобили с още колела и цялата група потегля към центъра на града покрай извандалстваните реклами на Кока-Кола, където Hopenhagen е преправено на Shopenhagen.(Hopenhagen e greenwashing според активистите, и наистина събирането не предлага нищо друго освен някой хубав концерт и рой забавления, сякаш нарочно за да ни разсее от акциите и сериозността на проблема).
В клима форума попадаме на младо момиче, дошло да организира хора за голямата акция Reclaim Power на 16, когато се очаква да нахлуем в Бела Центъра. Моли журналистите да излязат, но аз решавам просто да не съм журналист точно в този момент. Мога да пазя тайна. Вело блокът изглежда най-привлекателен, а пламналото лице на американката ни заразява. После изглеждаме филм два и попадаме на адски надъхващата реч на Bill McKibben от 350.org. Междувременно научаваме, че африканските страни са бойкотирали конференцията, но после са се включили отново в дискусията. Появява се президентът на Малдивите Мохамед Нашид който също държи надъхваща реч, на тема колко са зле на COP 15 и как ние можем и трябва да спасим света. Група американци развяват огромен транспарант, на който пише, че искат Нашид да е и техен президент. Пуска се клюка, че по-късно вечерта на партито в Кристияния ще говори Наоми Клайн.
Доволни, че имаме записи на речите потегляме към Кристияния. В голямата тента тече подгряващата среща за акцията на 16ти. Записваме Наоми Клайн. Блъсканицата е невъобразима и щом свършват речите се изнизваме, под звуците на къртещо техно. Малко след като стигаме до Рагнхилгаад, една от финландките в стаята ни получава смс, че полицията е нахлула с бой, сълзотворен газ и арести в Кристияния. Много от гостите на партито са били цивилни полицаи. Може би всичко било започнало с подпалена кола, но не е съвсем ясно. Всяка вечер претъпканата зала, в която спим пооредява - още няколко души са прибрани на топло. Сега в ъглите й са се събрали различни групи, които планират действията си на 16ти. Внимателно разглеждаме картата на Бела Център, който се надяваме да превземем, но някак не можем да повярваме, че ще успеем. Прибира се Криси и казва, че акцията пред министерството е минала без инциденти и полицейски грубости. Въодушевена е до пръсване.
На петнайсти забърсваме една американка от Клима Форума и потегляме към тренинга на велоблока. Не е позволено да участваме в него, без да сме били поне на един тренинг. Вали лапавица, и докато стигнем до бонбонената фабрика, където уж трябва да се проведе вече сме напълно измръзнали. Оказва се, че трябва да се върнем в Рагнхилсгаад, и докато стигнем Ейми напълно се е предала. С още около 300 души обикаляме двора на бившата фабрика около час, докато всички сме напълно мокри. Учим бойни хватки с велосипеди, които са по-опасни за околните, отколкото за бронираната датска полиция. Задачите се обсъждат в една огромна зала, докато някои от нас поемат отделни роли. Аз сам информатор, работата ми е да поддържам връзката между нашата група и диспечерът на велоблока. За целта ми връчват предплатена симкарта и лист с инструкции.
После човекът, който води тренингът ни нарежда в огромн кръг и ни съобщава, че докато сме тренирали, полицията е нахлула в бонбонената фабрика, изпоарестувала е хората, които поправят колела, конфискувала е всичко и е обявила работилниците за местопрестъпление. Търсели са "Машината" - митичен уред с който вело блокът уж трябва да пробие загражденията около Бела Център. Машина никога не е имало. Основна задача на велоблока е да разсейва полицията. Велоблокът и колелата му не са били там, когато полицията е дошла. Чувстваме се великолепно, като някакъв велик отбор. Вие сте машината крещи човекът със жълтата мушама.
Вера, Боби и Маги се връщат напълно измръзнали - като делегати от неправителствените организации, е трябвало да чакат 9 часа на опашка за да си получат пропуските. 6 от тях навън. Към средата на ужаса кварталната община се е смилила и е зараздавала чайове. Публична тайна, е че много от делегатите ще смутят сесията на 16ти, ще протестират в конферентния център и ще излязат да се присъединят към нас и "народното събрание", независимо дали то се провежда на паркинга или извън границите на Бела Център. Един от главните организатори на акцията Reclaim Power, също делегат от НПО, вече е арестуван, но това няма значение - всичко е планирано и уговорено преди седмици.
На другата сутрин няма част, която да не ни боли но все пак отлепваме. Нямаме право да се оплакваме - пешаците от синия и зеления блок на акцията са имали среща някъде около Бела Център в 8 - трябвало е да тръгнат към шест и половина, а в Копенхаген е тъмно до девет. Ние все пак можем да тръгнем в осем за да се съберем час по-късно. Синият блок е голямото разрешено шествие, зеленият ще удари оградата от някъде или ще се разцепи на по-малки групи, които действат отделно.
Още на мястото на срещата ни арестуват един немец от групата, защото е забравил да извади джобното си ножче от чантата. Решаваме да обиколим всички полицейски бусове и блокади и да ги накараме да ни претърсват до откат. Караме към някоя полицейска кола,после се обръщаме за да тръгнат след нас. В далечината се чува тътенът на голямото шествие. В един момент на органите им писва от нас и ни казват, че ако ни видят още веднъж ще ни арестуват. Решаваме да ги заобиколим през един парк. Там срещаме друга група от велоблока. Очевидно сме мега подозрителни, защото над главите ни кръжи единия от двата полицейски хеликоптери.
Синият и зеленият блокве са се събрали под моста. Няколко души се опитват да прескочат оградите на паркинга и падат право в ръцете на полицията. Повечето се хващат на жива верига около камионите, за да се пазят взаимно от арести. Полицията днес е по-груба от всякога, блъска хората едни върху други, бълва облаци сълзотворен газ, от който дружно кашляме, бие наред, пръска с лютив спрей, който оставя бели петна по сгърчените лица на протестиращите. Оказваме се заклещени в притиснатата тълпа. Зад нас има канал пълен с вода и няма накъде да мърдаме, студено е, невъобразимо е да паднем в канала. Оставам сама, притисната между хората и чувам от някъде Венци да вика с пълно гърло, не да скандира, а да пищи, пищи и още някой - страховит болезнен женски глас. Още хора започват да пищят. Момичето е залитнало над някаква метална оградна и цялата тълпа лежи отгоре й. Краката й още секунда и ще се счупят. Изведнъж лицето ми е почти залепено за нейното. Зедно с още двайсетина души се напъваме и задържаме тълпата докато тя се измъкне. После всички се прегръщат - и без това по-близо не бихме могли да сме.
Отново се оказваме в заградената част на шествието. Този път не нося апарата и нямам сили да записвам, просто поглъщам случките и треперя. Чуваме, че делегатите, които са са се опитали да се присъединят към нас са били бити с палки и разпръснати от полицията. Между тях са били и Боби, Вера и Магя. Няколко души се опитват да прекосят рова към паркинга на Бела Център върху надуваеми дюшеци. Чакат ги двайсетина робокопа с кучета. Чудя се дали ще ни арестуват. Едното куче вие от болка, не знам защо. После идват хората с мегафоните и казват, че Събранието на народите събрание ще се проведе тук, на улицата. 2-3000 души сле и се събираме в кръг. Говорят лидери на НПОта и представители на традиционни общонсти. После се разделяме на дискусионни групи и някак достигаме до едни и същи изводи - спасението няма да дойде от правителствата, всички трябва да се променим, консуматорското общество не може да продължи да съществува, хората трябва да са солидарни информирани и обединени, а натискът върху силните на деня трябва да продължи. Цялото събрание се излъчва по индимедия, а всички приклещени с нас журналисти участват в дискусионните групи докато снимат и записват.
За около два часа събранието приключва и тръгваме под формата на шествие обратно към града. Плътно обградени сме от полицията, от време на време цивилни арестуват някого в тълпата. Центърът на града е отцепен, а ние трябва да се прибираме към София. По-късно научаваме, че COP 15 е завършила с незадоволително решение. Никой не е изненадан.
Остават снимките, речите на Бил МкКибън, Мухамед Нашид и Наоми Клайн, които скоро ще се хвана да преведа, куп документални записи и още много шум за вдигане. За жалост идва Коледа, с абсолютното намерение да измести всички други теми.
ето линкове малко
http://forthenature.org/news/1225
http://forthenature.org/news/1220
http://forthenature.org/news/1213
http://stavrev.net/archives/1917
http://www.sidewaysnews.com/blogs/patrick-chalmers/december-17-reality-reclaim-power-protest
Абонамент за:
Публикации (Atom)
<\/a>');
//-->