30-32-01

какво ли не се случи тия дни с мен... вчера всички се бяха маскирали, кой преносно, кой буквално, кой и двете, оказах се у петра заспах в 5, събудих се в два... сега откривам, че пак са се случвали неща и съм ги пропуснала. обещавам си, някой ден ще се науча да ставам преди дванайсет... някога можех все пак..
ритъмци се събраха и достигнаха до идеята, че списанието трябва да се спасява, а екипа да си остане екип, и че само трябва да се намерят някакви пари за да минем онлайн... впрочем и до това, че нещата от непубликувания последен брой, който бил списан на сто!!! страници трябвало да се извадят от тук и оттам и пуснат ако не в някоя официална медия то поне в блогосферата...
---------------------------------------------------------------------------------------------
днес някакво седемнайсет-годишно момиче се опита да води дискусия, презентация или незнам-какво в Хамбара, но нещата бързо се превърнаха в любимата ми НЛО-ска тройка около масата. Всеки си казваше свойта болока.
хората неусетно се бяха разделили на млади по масите и стари на бара. всички се нервеха. темата, зададена от някой си венци беше твърде широка, но в хамбара беше така топло и тъмно, че хич не ми се тръгваше, исках да си полегна на някоя пейка на горния етаж и да задремя. вместо това говорих ли говорих... вече не помня какво, но звучеше много умно и наперено - значи сигурно не е било...
накрая на деня срещам нанди-той (нещо като пешо-тя, нещо като мой адаш, незнам) с още някакъв квартален тип, стоим под бялата светлина в подлеза на плиска, и устата ми се отваря и затваря като на риба... нещо искам да кажа но не помня какво - много хубави панталони си си ушил, или благодаря за вестите, или просто светът е странен и аз не принадлежа в него, незнам. хората минават...

просто съм толкова недоспала, че целия живот ми се струва нарочно заснет, и всеки детайл, звук, миризма, мълчание трябва някак да се тълкува, все едно е бил специално заложен от режисьора...