ир

Човекът с двайсетгодишният опит ми казва да не съм била толкова смарт, и просто няма какво друго да му отговоря, освен "съжалявам миста', но така съм се родила", а после се качвам в смрадливия и спарен хостел картата за вратата не бачка, постилам и заспивам на две на три.

Вятърът в Дъблин реже, станало е студено изведнъж и това ми харесва, след душните дни, и пак ту вали ту не вали, но ето вятъра довява цяло ято чайки, и сме толкова близо до пристанището, а никой не ще да дойде с мен.

Ето, казвам си, ще се прибера у дома, ще си разходя кучето. Словаците в автобуса реват do you know what does pici mean в някакъв разказ за това как се напивали, и инфилтрирали ирландците, и изведнъж почвам да се хиля, няма шофьор в автобуса, поне на този етаж и не е съвесм ясно как ще долетим на летището. Ирена категорично не ги харесва тези типове, стиска устни а по късно ще каже, people hate eastern europeans exactly because of men like them обаче на мен ми се струват приятно шумни, груби брутално-несели хора, и са словаци, а не словенци, така че какво толкова, няма да пътуват с нея...

На летището като особено подозрителна ме принуждават да си събуя обувките. Стоя с мокрите си кални чорапи в цялата лудница и се хиля. Минутите са се разтегнали. Купувам си някакъв ментов шоколад, отсвирила съм Ана за малко, от пет дена не е била сама, нито пък аз и просто си даваме почивка, след всичките серозни разговори за оценки, бюджети, сайтове, и така нататъка, купувам си някакъв силно ментов шоколад (не колкото XXX - the strongest extra strong mints - can you handle it бонбони които си купих за довиждане) и сядам по турски на земята пред някакви непознати българи, връщащи се от бригада. Дъблинското летище е чудовищно, огромно, безумно, и поне десет минути ни трябват след излитането,за да престанем да се намираме над него. На крилото има отпечатък от подметка. Пиша хайку за това, а момичето от студентската бригада не знае какво е хайку.

Излитаме над облаците, които от горе имат някаква съвсем ясна структура - повтарящите концентричи окръжности, нещо като растителна тъкан. Чак до Амстердам не се вижда почти нищо освен облаци, милиметър море с прибой като звездно небе, миг от пристанище, а навътре в континета се редят снежни поля и плетове. Летим срещу времето. Губим часове.

Предишните дни основно слушам, въпреки знаците "не слушай", които ме посрещат още на летището - може би всъщност "изключете си слуховите апаратчета", при всички положения едно задраскано ухо. Слушам а първия ден температурно заспивам, изтощението взима връх, от миризмата на супата ми се повръща, не разбирам нито дума.

В стаята ни живее някакво усмихнато дяволче от италиански произход от което директно ми става весело и топло, то пък не може никога да спреда се хили, дори по средата на сериозните разговори и току изчезва по средата на разговора. Почивам си със нея, Грейс сигурно за това я е довела.

Има и вечери две на брой със странни приключения, типичен ирландси пъб, типичен MTV видеоклип, на който попадаме на горния етаж в някакъв клуб в Дъблин, жени в корсажи, черни мъже с диаманти на ушите, влака Рътдръм-Дъблин, в който спим на пода, уютни хора, момчета които приличат на дебели котараци, има най-малката чакалня на света, вечнозелени поляни, погребения, жени-бащи с бебетата си, въртя огън на Графтън стрийт под акомпанимента на някакъв местен риж джипси с цигулка, синът му тропа на тарамбучка, дъждът вали винаги и завинаги, има кръчма с карикатури нарисуани директно върху латекса, има вестници в които се говори само за брутални убийства между голи жени, има един приятелски настроен кон от женски пол, в цветове като този на пипи дългото чорапче, има и около пет минути слънце между пороите.
Има и други неща, но за тях друг път...

Дяволът в Стен. Среща с доброволци от VIA. Тяхната Борисова - изумрудена трева в някакво имение до Рътдръм, всичко което виждате е изкуствено посадено, само реката е истинска... Тази уличка ми донесе просветление в Дъблин, където иначе се стъмва в 4. Halfway between the gutter and the stars. Big Brother's Alley.

Кръвта ми

Ходих да дарявам кръв и за пети път не ми позволиха. Открих още нещо за себе си - във вбесено състояние кръвното ми е 60 на 90, основната причина да не ми позволят да дам този път... Пък аз си мислех, че щом бузите ми горят от гняв, и искам да убивам отделни библиотекари и съм си забила ноктите в дланите почти до кръв, и съвсем буквално се треса от ярост кръвното ми би трябвало да е приемливо високо за кръводаряване... Може би съдбата просто е решила именно аз никога да не успея да мина тестовете, бланките и али-балите, ту съм им била твърде бледа, ту твърде лека, ту съм имала комоцио пред осем години, ту незнам си какво си. И после поредната горчива статия как никой не щял да дарявя кръв... Ами като ги гоните щом достигнат края на опашката... Може да се върна на 21ви, с няколко литра вода и кафе повече в организма и пак да се пробвам. Само че това дали ще подобри качеството на кръвта ми? Яд ме е защото не пия, не пуша, не взимам наркотици, не съм болна от нищо хронично, движа се активно всеки ден, храня се разнообразно, взимам необходимите предпазни мерки, не се татуирам, не си правя пиърсинги, нямам рискови хобита, освен ходенето по протести, теглото, ръста, кръвното, обиколките и всичко останало си ми е в нормата, и пак поради някаква причина системата решава, че съм неподходяща да даря кръвта си. Неподходяща дори да дам нещо от себе си срещу нищо.
Има и други начини, казвам си, мога да давам време, усилия, мога да си подарявам нещата, ако щеш, но точно в момента, както винаги впрочем, в тази страна има нужда именно от кръв. От тази същата кръв, която лекарите по университетите ежедневно отказват да вземат по време на специално организираните за целта кръводарителски кампании.
Все пак има някаква надежда, защото днес, когато влязох в кабинета, за пръв видях да взимат кръв от момиче, значи възможно било... Също, лекарките за пръв път признаха пред мен, че 52кг е повече от 50, и следователно имам право да дарявам. Една от предишните години, когато бях 54, ми бяха казали, че нарочно съм напълнила джобовете си с тежки предмети, за да ме допуснат, и съответно да разменя кръвта си за едно шоколадче и чаша сок, които се полагат на дарителя... Триста грама кръв за шоколадче и чаша сок. Триста грама кръв или са безплатни или наистина скъпи, никой не продава кръвта си за шоколад.
Смешно, е че още се опитвам, но пак ще пробвам на 21ви. Да видя този път какво ще измислят.

дивотия

В цялата си умора лепнах цялата си история за елхово тук вместо в тнар. "реална част" на блога... Правете си изводи колко ми е реално тея дни...

30-32-01

какво ли не се случи тия дни с мен... вчера всички се бяха маскирали, кой преносно, кой буквално, кой и двете, оказах се у петра заспах в 5, събудих се в два... сега откривам, че пак са се случвали неща и съм ги пропуснала. обещавам си, някой ден ще се науча да ставам преди дванайсет... някога можех все пак..
ритъмци се събраха и достигнаха до идеята, че списанието трябва да се спасява, а екипа да си остане екип, и че само трябва да се намерят някакви пари за да минем онлайн... впрочем и до това, че нещата от непубликувания последен брой, който бил списан на сто!!! страници трябвало да се извадят от тук и оттам и пуснат ако не в някоя официална медия то поне в блогосферата...
---------------------------------------------------------------------------------------------
днес някакво седемнайсет-годишно момиче се опита да води дискусия, презентация или незнам-какво в Хамбара, но нещата бързо се превърнаха в любимата ми НЛО-ска тройка около масата. Всеки си казваше свойта болока.
хората неусетно се бяха разделили на млади по масите и стари на бара. всички се нервеха. темата, зададена от някой си венци беше твърде широка, но в хамбара беше така топло и тъмно, че хич не ми се тръгваше, исках да си полегна на някоя пейка на горния етаж и да задремя. вместо това говорих ли говорих... вече не помня какво, но звучеше много умно и наперено - значи сигурно не е било...
накрая на деня срещам нанди-той (нещо като пешо-тя, нещо като мой адаш, незнам) с още някакъв квартален тип, стоим под бялата светлина в подлеза на плиска, и устата ми се отваря и затваря като на риба... нещо искам да кажа но не помня какво - много хубави панталони си си ушил, или благодаря за вестите, или просто светът е странен и аз не принадлежа в него, незнам. хората минават...

просто съм толкова недоспала, че целия живот ми се струва нарочно заснет, и всеки детайл, звук, миризма, мълчание трябва някак да се тълкува, все едно е бил специално заложен от режисьора...

добър вечер посред бял ден

в дванайсет на обяд, точно нула-нула, над софия се спусна оранжев мрак и апокалиптичен потоп... хахахахаха ... виждате ли какво става, когато гласувате за бойко.
и отново, отново си мисля : когато умниците ги мързи да гласуват, управляват избранниците на глупаците. от това губят и умниците и глупаците... кога ли сънародниците ни ще проумеят това?
и така от глупавия бойко към дните ми: дъждовни и главоболни напоследък, в училище рисувам ли рисувам някакви състояния, не мога повече да ставам от леглото в два, обещавам ще си купя крушки, така не се живее.
едната вечер избягах от едно плямпало, на другата от друго, срещам в някакъв момент миткото, бого и вальо, но никой от тях не мога да видя наистина. просто не мога да седна на едно място.
корабокрушенците искат да спасяват ритъм във вторник - точно когато природно лудите искат да спасяват рила. картата на апарата ми е празна от три дни.
мислех си колко ще е хубаво да спре да вали и да замина на някъде... обаче дори времето в софия прелива от неодобрение.

произшествия на рила

Днес се успах... Деня ми беше блажен въпреки проливния сутрешен дъжд... Към никаква Рила не можах да се запътя.

Прибрах се в 10 вечерта, с кошер от мисли и планове да напиша нещо величествено и полупоетично тук... И точно когато седнах да пиша получих това по icq:
"... видя ли кво е станло днес на Паничище? дошли са някви местни мутри и са искали да бият хората дошли там.. "

Първо си казах : няма много смисъл да пиша, то утре ще е по всичките медии, а после загрях, че всъщност има, защото утре, тоест днес, са изборите, и никой няма да обърне внимание, че някъде в паничище са заплашвали и били няколко еко активиста.

Разгледах и снимките в галерията разпознах и горския, дето миналия път ме заплашваше, че ще ми чупи краката, на последната снимка е заедно с останалите мутроиди.

Стана ми гадно, много гадно, че не съм могла да стана и да замина, че не сме били много, че някакъв гъз е удрял Цвета по главата с автомобилна врата, че хората хич ама хич не разбират. И още по-гадно от това, че именно на тази дата никой няма да обърне внимание на свинщините, които се случват в тази страна, че утре всички ще броят проценти и ще дават лъскави пресконференции. Хич вече не ми беше величествено и полупоетично.

Какво можем да направим от тук нататък? Две неща - първо, всеки който го е грижа поне малко, би могъл да спомене тази случка в блога си, на приятелите, пред разни медии и тнт. След понеделник няма да има никакъв смисъл да се занимаваме с избори.
Второ, другата събота, когато групата отново тръгне към Паничище, нека не са 30, нека и ние сме там, нека бъдем толкова много, че просто да не могат да ни заплашват с насилие.

протести вчера и днес

вчера съвсем случайно научих за мълчаливия протест пред парламента около десет минути преди започването... добре че бях на сфумато, та някак успях да се донеса. бяхме само стотина души и куките бяха хем изненадани - този път явно и техните информатори не са имали време да ги предупредят, хем добронамерени... ако продължаваме с тези протести нищо чудно накрая и полицията да носи банери и да вика с нас, кой знай...
така или иначе банери нямаше, просто нямаше никакво време за подготовка...
снимките сами кофти - тъмни и размазани, така че няма да ги видите на блога, който просто иска да се чувства присъствал, може да ги разгледа в галерията на Да спасим Иракли

i am your tourist

Странно как, но винаги, когато развеждам туристи насам натам, погледът ми към София се изменя тотално, увличам се в целия sight-seeing, търся гледки, доснимва ми се. Сякаш трябва да си представя, че съм една от тях за да мога да погледна на града си с нови очи.

И така, немските скаути поеха за Пирин, аз нямам почти никакви техни снимки, вместо това напълних картата с крадени кадри от Александър Невски, където естествено е забранено да се снима, да не би някой да посмее да не си купи на светата православна църква картичките, и разни съвсем произволни детайли от софийските улички.

В катедралата беше пълен мрак, така че друго освен да гоня разни сенки не ми оставаше. Така че почерпете се с този шум, и да ви е тихо.

Това странно, напръскано с брокати зеле се продаваше в някаква цветарничка от дясно на Зиг Заг Холидейс. Помислих си, че изглежда все едно отива на сватба. На ляво и на горе пък, погледът естествено водеше към любимото ми Ministry of Sky - гърба на Булбанк, със всичките му оплетени хоризонти и отвеси...

На края на деня се оказахме в Апартамента, като по чудо изтупан и изтръскан от обичайните гъзарчета... Изведнъж ми се стори много красиво място, тихо, уютно, ненатоварващо, сигурно защото за пръв път никой не се мръщеше, че са ни кални обувките.

Смешно и тъжно, защото просто нищо няма да помня. Даже не успях да науча имената на всичките седем човека, които ми спяха на пода. Разговорите ни за политика още кънтят в главата ми, днес спах до два на обяд и загубих остатъка от деня...

Нилс Петер

Носи ме басът през някакви квартали, рейсове, паркове, трамваи, унесено тледам Станев през прозореца на 102 около десет минути в задръстването преди да загрея, че е той. Брадясал индианец с раиран пуловер, който ми маха пред мола.
От петицата сюжета е друг - трима трамвайни работници и един полицай разглеждат следната подредба: един брой обувка, черна, работна, сдъвкана, малък номер, тетрадки и учебници в най-различни цветове пръснати по чакъла около релсите и бял парцал напоен с кръв - червена по краищата черна в средата. Тук е станало нещо ужа сно мисля си. Спомням си онази безкрайна вечер след истамбул и нещата на почти непознатата Ани наредени като натюрморт под дъжда. Натюрморт, съвсем морт, в отворения дискмен с някакъв дръм и бас вали майски порой, куките мерят с безкрайни ролетки някакви неща по платното, асвалта блести. Запечатано за винаги. До безкрай.
Моят приятел Нилс Петер придава на всичко това един филмов гланц, не ми се случват на мен тези неща, гледам ги между рекламите на метро медия в автобуса. Затварям очи преди мишока Рататуй да бъде разкрит под шапката на стажант готвача за трети път, откакто съм в 102, баса ме понася нанякъде страшен и тежък, подводен и плътен, тромпетът блести като слънчево петно, въздухът ми свършва, почти достигнала до дъното, мисля за него, мисля за нея мисля за всички, които срещнах в последните два дни, сякаш между мен и другите изведнъж прескачат някакви токове, това е просто един преждевременен ноември, с надеждата за сняг, с тъмните вечери, и трепета, хората изведнъж са ми станали стократно по-мили, сергиите с тикви и кестени димят, крачките са ми се забързали, дочаках значи адовската есен, сивото, мъгливото, където ще си пасна, тайно се надявах на сняг тая нощ, но дори в Княжево още е рано, макар улиците да миришат на кюмбета, а в градините да цъфтят последни почти смръзнати цветя.
Отварям очи на четвъртото завъртане на рекламата за церебрална парализа, или каквото е това там черното с децата, които мечтаят да стават самолети и балерини, сърцераздирателно, после други две изпраскват един брейк в хола на родителите си, в баса на добрия стар нилс, в чест на някакви окабелителни, а стой и две заспива на баира на свети наум, но светът е хубав а защо не знам. Помагам на някакъв дядо да пресече през релсите. Пожелава ми много здраве и да си намеря хубаво гадже, ама от гаджета, мисля си, но това ще му го спестя, разбира се.
Отварям очи и хората на сцената са поне десе и всеки си прави каквото си иска в някакъв общоукрепващ джангър, накрая и аз се осмелявам да налазя един микрофон и с Брашненков и двамата смело изпяваме чичовите конье на съставните й части, надвикваме се, хилим се в микрофона, мяукаме.
Отварям очи и две сестри изливат половин спрей сметана върху Любо и щателно го облизват.
Отварям очи и всички сме се наредили на чергите в стаята му като чешки кроасани, а Санди не може да спре да се хили, и вече никой не знае защо.
Отварям очи и бабата на Любо пита иска ли някой чай. Цялата стая изревава ААААААААААЗЗЗЗ и след малко чаят е сервиран в кафени чашки, силен, ментов с много лимон.
Спи ми се сега и капките ми се привиждат на сняг. Някой ме е снимал твърде много пъти как въртя огън. Намирисва. Намирисва на лошо тая ситуация, а човекът още повече...

Аз обаче ще сънувам, облаците нечии, мойте си неща и ще си почивам, защото е време за зазимяване, и Нилс Петер носи циклоните на Скандинавия...

Концертът и шествието за Иракли и Рила

Снимките вече са качени в галерията на Да Спасим Иракли, аз тържествено записана за магистър в програмата на Александър Кьосев, а времето, дано дано върви към сняг, тая вечер за рождения ден на Люпчо. Това ще е перфектно, наистина.

На вън духа, вали и беснее, а аз си седя в матрицата, слушкам си радио Тангра и се топля с мечти смътни за сняг, пързаляне по езерото Ариана, вятъра в Ирландия, и внезапния оптимизъм, че кой знае, може пък да успеем да спасим света.

Вчера беше последната топла нощ. Примерно. В софия винаги има още една последна топла нощ, чак до първите топли нощи на март. Вчера имаше някакъв шемет във въздуха, събрахме се толкова хора, колкото май не сме били от 26 юни, когато нещо ми щукна и ходих по жарава. Вчера бях на крилете на на същия шемет, крещях, трещях и прегръщах всичко живо, въртях огън с някаква такава необузданост, че накрая не можех дъх да си поема, пях, скачах, полудявах. Беше ми невероятно да видя почти всичките си приятели на едно място. Това даже на моите собствени купони не се случва. Липсваха само геройски заминалите по далечни страни. Представях си някакви разговори с Ани, и как двете правим пого на БГЗ. Представях си как въртим огън със Савина.

На шествието се разминахме с протеста на учителите. Изведнъж всички крещяха и се аплодираха, те - нас, ние - тях, и ме обхвана някакво направо необяснимо усещане за общност с тези иначе неприятни женици, съсипали 12 години от живота ми. Полицията ни беше разделила с кордон, все едно ще се избием... Над кордона в двете посоки летяха хартиени самолетчета с надпис оставка. Самба-бендът беше прихванал от някъде тромпет, и това го правеше още по-самба, хората от трямваите ни махаха, Дидо им подаваше флайъри през прозорците, Ваня подскачаше като луда с една съдийска свирка в уста, тълпата се точеше бавно до жълтите павета.

Самият концерт беше свеж, с изключение на някакви бардове с китари, но така или иначе, имаме нужда от цялата помощ, която ни се предлага. Така че бардовете с китари също са добре дошли. Накрая всичко прерастна в някакъв тарамбуков джем в градинката, където със Златна безуспешно се опитвахме да надвикаме един тъпан, чак докато гласовете ни боляха.

Особеното е, че за пръв път видях цялата компания от За Земята толкова щастлива на протест, всички сияеха, и не беше трудно да повярвам, че ще успеем, че накрая на пук на всички незаинтересувани телеманиаци и чичовци с ланци ще вземем пък да победим.

ето вече има и петиция

http://forthenature.org/petitions/1
Това е адресът на петицията за Рила пусната на сайта на Да Остане Природа в България на 14.10.2007... В събота доста посетителите на х.Пионерска много искаха сайта да пусне подобна подписка. Повечето хора предпочитат да си дадат името и фамилията вместо да ги газят багери, логично е.
Вече има над хиляда и четиристотин подписа. Да се надяваме че ще продължим в този дух.

Може и да не ви се вярва, ама тя Рилата е супер важна, без нея доста хора щяха да са полудели вече. Случват се работи там. Хубави работи. Има осамотение, тишина и природни красоти. И ще продължи да ги има. Докато някой не асвалтира път отгоре им. В събота мъглата беше скрила всичко това - виждаше се само близката далечина - кал, камиони натоварени с чували цимент, багери, нещо като поточна линия за чакъл, ровове и ями, извадени коренища, паднали дървета. Без контраста с абсолютното чудо наоколо изглеждаше просто грозно. Като София през минаия нереално мъглив декември. Помислих си, че ако нещо от природата се виждаше гледката щеше да е ужасяваща - като гноясала рана разсякла красиво лице, и съвсем реална при това. В събота нещата просто изникваха от мъглата и се стопяваха обратно в нея, с илюзията, че когато облакът се разнесе цялата тая строителна площадка няма да я има.

голямото лежане пред багери

естествено по закона на всемирната гадост никакво лежане не можа да се получи там горе по три причини : кучи студ, две педи кал и факта, че щом приближихме строежа работниците се разбягаха в обедна почивка. помахахме с банери, поговорихме си с господарите на ефира, дойде някакъв заместник кмет който лъга и маза до пълно окалване, не много трудно в дадената ситуация.

преди това ни крещяха хижарката от пионерска и някакъв лесничей, мислеха си, че банско ни било платило да им спираме развитието, и нямаше никакъв начин да ги надвикаме за да им обясним, кои сме какви сме и така нататък. горския каза, че ако посмеем да се качим нагоре към строежа щял да ни счупи краката. за мен лично пъкм имаше нещо в стил "тая има врабци в главата", което някак не ми се стори обидно, а почти поетично - сигурно защото за пръв път чувам точно този израз... стана ми мъчно, че тия хора не разбират, че на нас ни пука толкова за рила колкото и на тях. пак се чудя как точно трябва да е разберем.

на границите на абсурда.

бързите дни

очевидно ми се случват много неща, щом хич и нямам време да ги опиша. работя над себе си. захладнявам, скоро съвсем ще се успокоя. дните потръгнаха облачни и бързи, карам колелото си в порои, ходя до нои, протестирам, започвам жадно училище.
в събота смятам да лежа пред багери на паничище. който иска е добре дошъл да се включи... и да ме закара до там.

днес ще стана рано обещавам си, но ето сега е три и пет а аз имам още поне час работа на компютъра. трябва да си върна книгите в библиотеката, но мога само преди обед, след това на смяна е онзи гъз, дето си нямам свидетели за да го съдя... отново ще уча и в софийския, и в тази нова светлина умишлен палеж в библиотеката на филолозите вече не е утеха... макар че може би това е едничкия начин да я ремонтират....

вчера вятърът ме носеше покрай александър невски с едни огромни пана в ръце, съвсем нереално някак, страшно скъпарски такива и леки, много беше важно вятърът да не ги счупи или смачка... а на тях снимки от протестите. мои. сънувано. и ме среща някакъв тип и ми вика какво е това. пана отговарям. от къде ги взе звънва истерична нотка в гласа му и вече почти е заловил крадеца в мен. от ная викам, не се събраха във таксито. а какво ако му бях казала, че снимките са мои. щях да се почувствам съвсем като крадец. защото снимките не са хубави, а сега висят огромни на изложба в червената къща, просто защото янина нямаше време да намери някой от добрите фотографи. примерно онзи от тропот с нечовешките снимки. не го заслужавам. съдбата ме довя. вземам каквото ми се даде и изкупвам греха с доброволно помагане. прекарвам в червената къща от дванайсет на обед до десет вечерта. не съм много от помощ, защото само имам температура. тва ми е просто основното занимание.

дъждът вали само в 20те минути от деня, когато трябва да ида до някъде с колело. хората свирят на сцена а аз заспивам. усещам, че просто нямам шанс, и някак се добирам до вкъщи.

днес се събудих в 12 на обяд. здрава, но някак изтощена. утре пак ще направя така май. и няма да си върна книгите, и да получа забетната бележцица с която дават дипломите. а трябвало и да се снимам.

някакви много черни очи ми се мотат. далечни очи. горещи... романтично някак ми се мотат. но няма да се занимавам и толкоз.

ибаси

денят е грозен още от сутринта, събуждам се навита като охлюв, краката ме болят, все едно цяла нощ съм ходила, някой се е натресъл в стаята ми и простира на балкона. а навън сигурно грее слънце, нали, и е последния съвсем летен дей (а я го глей, май облак зрей)...
денят се познава от сутринта, викат, а аз изпълзявам с нулев ентусиазъм от леглото си, правя си мюзли за утешение и простирам вмирисано вчерашно пране. отвинтила съм някакъв кран, и езерото ариана, поне в главата ми, се пълни с някаква много смрадлива черна течност, може би дзифт, може би нещо по-прясно и отвратително, и кметът супер-бойко реже ленти, а слъцето хвърля бодри отблясъци по темето му.
доктор руси вчера сутринта сгазил някакво коте, което спяло на улицата, с мотора си профучал през него и една жена, собственичката на майката-котка, обикаляше крещеше и плачеше, като старовремска оплаквачка в просъницата ми.
днес се влачех из борисова, която изглежда направо безбрежна без колело, после оставих кучето, мотах се около университета до откат, докато резултатите ми не излизаха, закарах колелото до каролината, викнах такси на някаква припаднала баба, въпреки че роднините й не искаха да ми повярват, че това тук е софия, българия, и линейки не идват, видях радо, който празнуваше баклаварството си по история в докторска, върнах се до каролината, защото бях забравила да оставя фарчетата, върнах се до университета, в някакъв непрекъснат боксов мач срещу собствения си стомах. лелята в канцеларията разменяше безкрайни благопожелания с някаква друга, по-лъскава леля, и когато най-накрая пожелаха многоздравещастиелюбовикъсмет дори на лелите на лелите на лелите си, бяха минали 30 минути, откакто седяхме в канцеларията (защото междувременно зад мен се бяха наредили още седем души), само те двете се усмихваха, после усмивките им се спаружиха притеснено, а аз едвам не се изповръщах на бюрото им.
после си тръгнах, и още не знаех какви съм ги надробила в неделя. и, по дяволите, звуча и се чувствам като холдън кофилд, това нормално ли е?
ани казва "утре отиваме на море" и аз уж тръгвам да се прибирам, влача се, хъси плува в езерото ариана, водата е чиста, кристално чиста, виждат се фугите между циментовите плочи, отразяват се мостчета и върби по най-пасторален начин, а от горе плуват разните фасове и чашки, създават уют, един вид, да не ни се стори гледката твърде непозната.
после срещам глупавото сузи от ловеч, предавам и тежките думи на весо, тя се паникьосва и тнт... седнала е на чешми с някаква корейска проповедничка, who came here to teach us the Gospel, милата, защото ние тука нали сме езичници и аборигени някакви, а тя даже е успяла да усвои перфектно афроамериканския акцент, с някакви монументални проповеднически нотки. само дето е корейка милата, и говори тихо, учтиво и извън секва граматика.
после си купувам въже да се обеся, всъщност каишка за хъси, пресичам евлоги и отивам да търся всички на докторска, обаче там седят шентов, дидката, калето и други някакви и пият бира. шентов днес ми се струва по-жизнерадостен и оптимистичен от самата мен. викайте линейка.
наоколо се вихри някакъв рисувателен кръжок с главен вдъхновител дидката, но просто не мога да трая повече, незнам какво точно, нещо не ми понася, и тръгвам към заимов, където пиели били, хилим се там с радо и пънка, а младежите играят пинг-понг. по пътя се чудя, какво точно стана с мен, че така почнах да се ядосвам и изнервям, кой ми лепна това черногледство, когато слънцето е жълто през листата а някъде, на някакъв нос по скалите, смокините вече зреят за нас, защо да идва краят на света, и въобще в какво съм се превърнала. ето, казвам си, на заимов ще бъде уютно накрая, взаимно ще бъде, ще си почина, ще се съберат всички хора, които обичам. особено някой, които ще дойдат случайно.
смеем се с радо и пънка, идва и ронката. ронката е медена. ронката гони дявола. отивам до тоалетната в някаква кръчма, където гимназисти играят билярд, някой се опитва да отвори от вън, крещя заето, а когато излизам, момчето ме поглежда укорително, и казва "първо се чука, да знаеш"... това е трофей, който трябва да се разкаже, но когато се връщам при другите, борко е седнал на масата и отказва да стане, а алеко, който естествено иска да си доиграе гейма, му обяснява как точно ще го набие. борко се инати и алеко се инати. алеко се инати и борко се инати. казвам в празното пространство, че и двамата са тъпи магарета, после само ани реагира на чао, но вече не издържам хич, взимам си раницата, хлътвам по асен златарев, и се разревавам. просто така. мисля си.
мисля си за крехките хора, и как лесно се палят, и подскачат, напомпани като петлета, и как се изуми преди две седмици, когато му казах, че за пръв път го виждам вбесен, и ето пак сега, защото е толкова пълен с усещания някакви, че сякаш пуска искри, а борко седи като голям, дебел барбарон на масата, и се усмихва хладнокръвно, и го мързи дори да спори, но няма пък да отстъпи. крехките хора са други, разбирате ли. кадър с бомбандировки, и the word is "exhausted", казва немкинята, четири години по-късно бомбандировките продължават, тя вече е научила български, но крехките хора не са загрубели.
днес срещнах трима от тях...

Протестите вчера и днес

Честно мързи ме да качвам снимките и тук, качила съм ги в галерията на http://daspasimirakli.org/ , който му се разглеждат да ги разглежда там. Компютърът ми ги мъти с часове докато ги качи някъде, трябва явно да мина на по-бърз нет, но до тогава ще ви лепя линкове тук и там.
Май излиза, че спечелихме - от 29-те отложени зони само две не влязоха в мрежата Натура 2000 днес. Най-накрая видяхме малко мозък от страна и на политиците - колкото да осъзнаят, че няма на къде да мъртат...
"Рила Буфер" и "Централен Балкан Буфер"остават навън, което е сериозно, обаче. В първата строят Супер Паничище, във втората какво ще правят поне за мен е загадка, но доста пожари лумнаха там това лято. Най-вероятно просто искат да й разпродадат дървесината.

днес-ът

Протестът днес протече мирно, тихо и леко назадничаво - с ходене назад стигнахме от Съдебна до

МОСВ, намеквахме за това, че в България еко-политиката е доста назадничава... Нямаше проблеми с полицията, като изключим това, че се постараха да стигнем пред министерството, чак когато няколко лъскави автомобила потеглиха от там. Явно някой вътре силно се е притеснявал, че можем да го изядем докато отпаркира, знам ли...

И така около половин час седяхме на Славейков, преди да ни пуснат по уличката.Попяхме, посмяхме се...

Утре ще обработя повече от снимките и ще ги кача тук и на http://www.daspasimirakli.org/ . Също утре ще се съберем пак - пред МОСВ в 12:30. Перта беше любимият ми образ днес...

По принцип храня дълбоко подозрение към всякакви държавни символи като знамена, гербове и химни, но "Мила Родино" някак стана шлагер по тези протести и свикнах да я търпя, дори и в най-умопомрачително фалшиви изпълнения...(впрочем, забелязали ли сте, че всички патриотични песни възпяват планините, небето, полята горите, реките и тнт, а не на някого хотела, или парите или мерцедесите - хората някога са знаели какво е ценно, и не не ми обяснявайте, че щото тогава мерцедеси не е имало, сто на сто е имало някакъв техен еквивалент). Този път и трикольорът ме зарадва, това момиче му беше измислило доста хитра употреба и се вихреше във магьоснически танци с него...

София е студена

последните дни ще си играем на есен. помага ми на учебния процес - седя си при радиатора и учебниците. хъси се побърква от кеф, скача в реките, тича ловува из ловния парк. сняг на витоша и море в края на септември - какво повече ни е нужно. а и стоене сама, много стоене сама... май това е основното последните дни...

до ариана са доплували разни лодки и водни колела. предизборно, или като обещание за лято - в последните дни. последните дни, последните дни ми е станало любима фраза в последните дни. само се опитвам да разбера на какво: на ани в българия, на злощастния ми бакалавър, на света, на някаква търпимост, на нещо несериозно и твърде проточило се, на парка, апостолите на последните дни, славейков - поет и апостол църквата на апостолите на последните дни, последни последни залагания за последните дни... въобще някаква преходност ме е обхванала, всички дни ми се струват последни. само последните дни на лятото не смея да призная, не и преди да се добера до морето поне. може с една от тези лодки... или пък с другите в южния парк, дето се въртят в кръг до пълен дебилизъм:

може да хвана и изгубената магистрала, намерих я, пред един блок до южния парк