Ритъмско #6 - Outrrage

Outrage

На изток от всичко...

Andrew Ferguson (а.к.а. Outrage), се занимава с дръм енд бейс от цяло десетилетие, време в което е успял да изпълзи от крехкото си юношество чак до световноизвестните клубове, да взриви не едно партита, и дори да се отзове в най-източната точка на европейските си турета – Борисовата градина в София. Докато озвучителите щъкат из SPS, с кабели и колони Андрю спокойно седи над бирата си и говори за дръм енд бейса, партитата и всичко останало.

Диджействаш от десет години, какво точно се промени с дръм енд бейс сцената, публиката и със самия теб през това време ?

Музиката се е промени страшно, защото стана много по-достъпна, човек вече може да пише парчетата в къщи, на собственият си компютър и да ги издава директно оп интернет. Това разбърка пластовете - когато вече няма нужда от студия, на повърхността излизат много по-млади продуценти, не само от Великобритания, пишат много по-експериментална музика, въобще от година на година дръм енд бейсът се развива все по-бързо. Логично, публиката става по-информирана и капризна, търси диждеи със собствена идентичност, а не поредните последователи на течението. Аз самият се опитвам да се съобразявам с това – да пускам повече нови и повече свои тракове, да имам някаква разпознаваем стил и тнт...

 

Различават ли се партитата във Великобритания, от тези в Източна Европа, къде стават най-добрите?

Незнам, за пръв път съм толкова на изток. Поне за мен най-добрите партита стават в Нова Зеландия, а Източна Европа още не ми е позната. Преде две-три седмици пусках в Будапеща на един голям фестивал, Сигет, и се получи страхотно. Мисля, че хората, които ме слушаха, идваха от най-различни краища на света и надали са представителна извадка за Източна Европа.

Значи си бил на Сигет? Хареса ли ти?

Да, бях, но за съжаление нищо не успях да видя от фестивала, трябваше да пускам там една нощ, на другата да съм в Румъния и после обратно в Унгария, така че всичко изпуснах.

А какво би ти харесало да чуеш, въобще какво слушаш, как се забърка с музиката?

Мисля че чичо ми е главният виновник, когато бях малък записваше парти-миксове - касетки с разнообразна музика, рок, реге, диско и всякакви поп парчета. Покрай него израстнах с доста широк вкус. После когато станах на дванайсет-тринайсет се увлякох по хип-хопа и джънгъла и скоро започнах сам да правя музика. В къщи по-скоро бих слушал Рейдиохед, или някакъв рок, почти никога не ми хрумва да си пусна дръм енд бейс.

Какво си приготвил за довечера?

Главно мои нови неща, надявам се да изненадам публиката, може би дори да я науча на нещо ново.

05.09.2006

ПП : Доколкото си спомням, за моя абсолютна изненада след това интервю, сетът на Андрю Фъргюсън се оказа отчайващо скучен...

Читателски Дневник 2 - Мъките на един американец

Освен всичко друго, което мъчи американците, и по-точно винаги ню-йоркчаните, а това всичко включва семейни отношения, тайни, амбиции, каши забърквани от някой по-нестабилен персонаж, загуби, изневери и травми, или пък просто самота между гигантската купчина от градове в града, която съставлява Ню-йорк, в "Мъките на един американец" се намесва и 11 септември. Тема, която е любима и на други Ню-йорски, че даже и на някои бургаски писатели.
Любима ми е и на мен като читател, и мисля, че имам идея защо - това е първата страховита трагедия предавана на живо, и видяна едновременно от милиони и милиарди земни жители. В този смисъл, това, което се случи на 11.09. в Ню Йорк, не се случи само там. То се случи навсякъде и всички усетихме колко еднакво незащитени сме в собствените си малки светове. Естествено, не твърдя, че за целия свят травмата е еднакво тежка, но темата определено остана важна и болезнена.

11.09 не е основната тема на романа, но както винаги историята на детето, загубило баща си в атентатите, ме развълнува. Срещала съм я и преди - в "Ужасно силно и адски близо" на Фоер и в "Падащият Човек" на Делило. Интересно защо винаги бащите?

Извън това "Мъките на един американец" си е точно семейна сага в стил Сири Хутствед - широка и дълбока, минаваща през годините, съдържаща някоя и друга загадка и много драма,  всичко забъркано по някакъв много умен и носталгичен начин - точно обратното на сапунка, мелодрама  или изобщо това, което хората си представят като чуят "семейна  сага".

Не ме разрева толкова тежко, колкото "Какво обичах" но отново я има тази типично Хутстведска цялостност, навързване както на сюжетните линии така и на всички въпроси въртящи се както винаги около изкуството, философията и психоанализата.

Ритъмско #5 - Есбьорн Свенсон , който никога няма да прежалим

 Ако знаех какво ще се случи с Есбьорн Свенсон едва две години след този разговор, сигурно щях да поискам той да трае поне 24 часа*. Сигурно щях да го попитам съвсем други неща...

След 14 юни 2008 този текст изглежда някак дребнав. Някак не на място. Но все пак е някакъв спомен.

Шведската формация Есбьорн Свенсон Трио (Есбьорн Свенсон - пиано, Дан Берглунд - контрабас, Магнус Йострьом - ударни) създават своята музика с максимален главоотнасящ потенциал вече шестнайсет години, достатъчно за да разколебаят представите за скандинавския ню джаз, да завладеят сърцата на фестивалната младеж, и дори да се появят по MTV. Джазплюс накрая доведе тримата и до София, където Есбьорн, разказа на Ритъм за творческия процес, музикалните пости, и МУЗИКАТА, преди да разкаже играта и на останалите около хиляда зрители.

Опитвали са се да ви поставят в кой ли не жанр (поп-джаз?!?!, скандинавски ню-джаз) но това очевидно не ви засяга?

Есбьорн Свенсон: Музиката е необходимост за нас тримата, просто трябва да свирим, избрали сме да създаваме своя собствена музика, толкова добра колкото можем, и да импровизираме. Дори не говорим за поп, джаз, рок и такива неща, не използваме тези думи. Не мисля че има друга група като нас в Скандинавия. Има страхотни музиканти, разбира се, особено в норвежката ню-джаз традиция, и в Швеция има фантастични банди, но не се чувстваме част от тази вълна. За нас е много по-важно да се вслушаме в себе си, да изсвирим това което ни идва отвътре. Не сме и типично пиано-джаз трио – няма водещ музикант, всички творим.

Как правите музиката си, какво е съотношението импровизация и предварително планиране, електронни и акустични инструменти и тн?

Есбьорн Свенсон: Границата между вече измисленото и импровизацията е напълно размита. Обикновенно просто търсим настроение, и начин да го изразим в композицията. Джазът с мотив и седем-осем самохвални импровизации, от които забравяш началото, вече направо ме дразни, в нашето трио се съсредоточаваме върху мелодиите и настроението, което ни носят. Изпозваме най-вече акустирчни инструменти, но не се и смущаваме да ги увеличим с разни електроники – от тях също звучат гласовете на инструментите ни.

Влияят ли ви публиката и различните места, по които свирите?

Есбьорн Свенсон: Абсолютно. Всеки концерт е среща, трябва да покажем на публиката, че я усещаме, че има общуване. Всеки от слушателите ни може да участва в музиката ни, дори с едно покашляне, всеки звук може да промени посоката на импровизацията ни. Мястото също ни вдъхновява, нови пространства всеки път, за мен и ново пияно – всъщност, ние не си правим сет лист от четиринайсет години, обикновенно разбираме какво ще свирим, когато излезем на сцената. Може да се каже че всичките ни концерти са една голяма импровицзация с елементи от албумите ни. Просто излизаме на сцената и правим МУЗИКА (точно така го каза... с големи букви.)

Каква музика ви вдъхновява?

Есбьорн Свенсон: Преди слушах много от утвърдилия се пиано-джаз, Чик Кърия Трио, Кийт Джарет Трио, и така нататък. В началото това ни водеше напред, но после открихме, е ние май правим нещо съвсем друго. Сега рядко чувам нещо наистина впечатляващо, може би съм се пренаситил. За това понякога постя – не слушам музика и не свиря за няколко дни за да си възвърна сетивата. Хубаво е, че собствената ни музика още ме вдъхновява.

Какво да чакаме от E.S.T. ?

Есбьорн Свенсон: Току-що записахме новия си албум, ще бъде издаден през септември. Мисля, че за момента е най-добрият ни албум

*Или пък точно наопаки, ако не бях имала късмета да се запозная с него, може би щях да плача по-малко... Ама не ми се вярва. Мисля, че пак толкова щях да плача...

Читателски Дневник 1

Помните ли читателските дневници, които попълвахме по цяло лято с такова омерзение? Сякаш фактът, че имаш нещо да пишеш за някоя книга напълно разваляше кефа от четенето й. Е, десет години по-късно изведнъж намерих смисъл да записвам впечатленията си от прочетеното - живея на 17кв.м. в които книгите идват и си отиват - или ги взимам на заем, или ако са мои, като ги прочета ги давам на някого, ама не на заем, а просто така :  "задръж я или я дай на някого". За сега книгите с автограф заемат около половината от единствената ми етажерка, но когато я препълнят, ще трябва да се разделя и с тях. 
Тази ситуация нямаше да е такъв голям проблем, ако си спомнях малко по-добре, какво съм чела, кога съм го чела, кой го е писал и харесало ли ми е, нещо като бек-ъп на собствената ми не много надеждна памет.
И така, днес давам началото на още една поредица в този блог - поредицата "Читателски дневник". Моля, не очаквайте някакви сериозни литературоведски постижения тук, точно като в дневниците от ученическите години, в блога си съвсем произволно ще насипвам впечатления, емоции и субективни коментари за тази или онази книга. Ако някога можете да разберете нещо от тях, то вероятно ще е дали на вас лично ви се отваря същото заглавие. Ако изобщо ви има де...


"Твърди Перейра" - Антонио Табуки

Забавна и лека история, която до края си поддържа загадката кой преразказва това, което Перейра твърди. Заклещен между двамата си автори - единият твърде свит в дребния си живот, негероичен, пристрастен към навиците си и нерешителен, който едва ли не против волята си се забърква с нелегални леви младежи в салазаровата Португалия от 30те, другият крайно недоверчив и подлагащ на съмнение всяка от думите на Перейра, но и лишен от всякаква друга информация за случилото се, та заклещен между двамата си автори разказът звучи леко и абсурдно като виц или градска легенда, в чиято действителност никой не е докрай сигурен. 
Все пак историята има само една версия - гласовете привидно са два, но те разказват едно и също, само дето до различна степен са убедени в него (самият Перейра не рядко се съмнява в това какво е преживял или почувствал. Той е мек като тесто възрастен мъж, който сякаш се е предал напълно, и съществува само като отпечатък на времето и положението си. Все пак, накрая ще ни изненада с постъпка, която в мащаба на тази история си е направо героична).


 ПП : Може и да си въобразявам, но в книгите на много италиански писатели като че чувам езика на който са написани. Макар да ги чета в превод на български, Табуки, или пък примерно Барико са все така бързи, артикулирани, забавни, леко преувеличаващи, езикът им остава някак скоклив. Сякаш дори и преводът не може да изкорени люшкавите италиански интонации. Кой още... Пирандело май също е от тези, на които можеш да чуеш всяка нота в гласа.

Ритъмсто #4 - Ришар и акордеона

Ето го и четвъртото - много кратичко, за жалост, но Ришар Галиано е от тези музиканти, закоито зад сцената се редят опашки от журналисти и фенове :

Лъкатушното пътешествие на Галиано и неговия акордеон през музиката за втори път го доведе до България на пети май, този път в дует с белгийският психопат и пианист Иван Падюар. След концерта в зала България Яна Пункина проследи френския акордеонист до гримьорната му и с помощта на франкофонката Калина Станева успя да му вземе интервю за списание Ритъм.

Изглежда че между вас и акоредона има нещо като дълга любовна история?

Да, но вече се уморих да я разказвам, накратко : започнах  да свиря, когато бях четиригодишен, баща ми беше акоердеонист.

Казвате че свирите ню мюзет, но стилът мюзет не е познат в България, разкажете ни за него?

Мюзет е започнал като блуса или тангото – в началото на миналия век италианските имигранти във Франция са донесли своята музикална традиция – смесили я с френската и донякъде с циганската – получило се нещо като поп-музиката на онова време, основна роля в нея играел акордеона. По-късно се появил мюзет-суинга, имало акордеонисти, които свирели с Джанго Ренар например. Такава я познавах аз от времето на юношеството си забавна, не много престижна музика, донякъде се дразнех че носи лоша слава на акордеона. Дълго време експериментирах със какви ли не звучения, избягвах познатите мотиви от детството си, докато един ден Астор Пиацола не ме посъветва да се върна към корените си, да свиря ню мюзет, както той свири танго нуево.

Какво е влиянието на Пиацола върху вас?

Когато срещнах Пиацола бях вече на около четирсет, започвах  да се разколебавам, в смисъла от това да продължа да свиря на акордеон. Пиацола запали отново пламъка . След баща ми той  е най-важния човек в моя живот. Вместо да ме остави да зарежа всичко, Пиацола ме насочи, и тъй като нещата които правехме бяха паралелни, той с тангото и бандолеона, аз с акордеон - два инструмента братовчеди, той се опитваше да помогне в реализацията ми. Надявам се, че и аз на свой ред давам някаква надежда на младите акордеонисти. В България срещнах няколко души, които искат да се развиват в тази насока, преди това в Киев на един конкурс, видях страшно амбициозни младежи.

Любимият въпрос на Ритъм – какво слушате този месец ?

Всичко. Имам айпод с около 5000 парчета, джаз, бразилско,класика, мюзет, съвременна музика – пускам ги разбъркано, добави Джими Хендрикс и Едит Пиаф и става весело. Вчера пристигнах от Грузия и съм възхитен от музиката им, българската също е невероятна, харесва ми и фолклора на Карпатите – все музика близка до земята. Във Франция и Белгия вече сме изгубили тази връзка. Дори не знам къде е изчезнал френския фолклор, а при вас и в Грузия се случва другояче –  видях даже деца, които свирят и пеят традиционните песни.

07.05.2006

Ритъмско #3 - Др. Дас от Ейжън Дъб Фаундейшън

Доктор Бассс 

Доктор Дас (Анируда Дас, един от дейниците и идейниците на Ейжън Дъб Фаундейшън), така и не е станал лекар, което както сам твъди било детската му мечта, но това не му пречи да лекува ефективно всякакви музикални и обществени заболявания. Напсоледък басистът от бенгалски произход се е забъркал и в други интересни проекти, например Вижънъри Ъндърграунд, с които свири в Блекбокс на 31 март. Появата му в София събра малка опашка от журналисти, на която разбира се, се нареди и Ритъм.
  

Как се различава работата ти с Ейжън Дъб Фаундейшън от тази с Вижънъри Ъндърграунд?

Различно е, във Вижънъри съм гост музикант, въобще не се занимавам с програминг, много харесвам звука им и правя с тях само любимото си нещо – свиря на бас. В ЕйДиЕф работех много повече с електроника, пишех голяма част от музиката, все пак.
  

Повече ли импровизираш с Вижънъри?
 По-скоро по друг начин. Забавлявам се в процеса на композиране, имам повече свобода - в началото започваме от ритми и повтарящи се мотиви, които още не са съвсем сглобени. Когато дойда в студиото, Ди-джей Фийлфрий просто казва “Свири каквото ти се свири”, записваме и после редактираме.
  

Повлияваш ли се от музикантите, с които работиш, или по-скоро им влияеш?

Ако си с отворено съзнание винаги взаимстваш нещо от хората, с които свириш, от тяхната култура - това е постоянен обогатяващ обмен. Не мисля, че съм работил с достатъчно много различни хора. Тепърва започвам. Ако имаш предвид, това че преподавам музика - работата с млади хора ни запозна със съвсем нова музикална среда. В 1993 хлапетата от Комюнити Мюзик (тогавашният проект за социална промяна чрез музика, от който се заражда ЕйДиЕф) ни зарибиха на джънгъл, стил, който дотогава ни беше непознат, все пак сме с петнайсетина години по-стари от тях. Това беше основата на Ейжън Дъб Фаундейшън. Така или иначе, ученето е общуване, обмен, винаги и двете страни получават нещо. Впрочем, от шест месеца се уча  да преподавам английски, и мисля че ще ми трябват години за това.
  

Налагало ли ти се е да правиш компромиси между политическите и музикалните си гледни точки?

 Никога не е имало противоречие между тях. Музиката за мен е свързана с обществените каузи, с опитите ми да променя света. Най-политическото ми занимание е работата с Комюнити Мюзик преди и с Ей Ди Еф Едюкейшън сега (новия музикално-образователен проект, с който членовете на Ейжън Дъб Фаундейшън се занимават напоследък), ако промениш отношението на някой към света или го подготвиш за живота, с някакви знания и умения, това е вече е политически акт,  по-политически отколкото всичко, което един политик може да направи.

 Стигнахме и до вездесъщия въпрос за бъдещите планове...

 О, незнам. Всеки в Ейжън Дъб Фаундейшън се занимава с нещо различно в момента. Прекарахме дванайсет години заедно, вече имаме нужда да изразим различни неща, да поработим над собствените си проекти. Сега подготвям три-четири мои дъб албума. Имам и шанса и да свиря с някои музиканти от родния ми Бенгал, да запиша албум с традиционна музика - нещо за което съм мечтал почти половин живот. Ще продължавам и да бъда басист на Вижънъри Ъндърграунд, както в последните три години.

04.10.2006Доктор Бассс

Второто от ритъмските - с Twisted Individual

 позакъснях с второто, за това пък днес ще ви пусна две...

Криви и Щастливи

Малко преди да започне рождения ден на HMSU в Black Box гостите за вечерта –британският дръмендбейс ди-джей Twisted Individual  и неговият съучастник MC Biggie решиха да отговорят на няколко въпроса за Ритъм. В сумрака на чилаута не се сдържах да ги попитам за нелегалните им дейности, преди  разговорът да се отклони в обичайната парти тематика, подбутван от саундчека на горния етаж .

Срещнали се покрай една пиратска радио програма. Как стават тези работи?

Twisted : Точно започвам пак да излъчвам пиратското си шоу, върнах се в Лондон, и пускам по Куул ФМ. Много съм го правил преди, така се става диджей – пращаш касетките с миксовете си по радиата, и чакаш да ти се чуе името в ефир. Адкси забавно е.

  

MC Biggie : И аз започнах така, с Куул ФМ в Бирмингам, по това време в града нямаше много интерес към дръмеднбейса, така че един тип реши да направи Куул ФМ,  Бях там шест години, по цяла седмица - това създаде репутацията ми.

Как се прави пиратски радио?

Biggie : Първо, трябва да не те е страх, после ти трябва много висок блок. На него слагаш гоям предавател, който приема от студиото и излъчва в радиус 70 -80 км. За студиото ти трябват само пулти, и малък предавател.

А полицията?

Biggie :  Трудно ще те открият, рисковано е само монтирането на големия предавател.

Как се събрахте?

Twisted : Покрай бирмингамското Куул ФМ, направих едно шоу там, харесахме работата си, после непрекъснато го засичах по партита.

Biggie :  Срещахме се все по-често, аз пеех по различни рейвове. Един ден той ми се обади и ми каза “идвай” (на колоритния английски на Биги това звучи като : yo, bigs cum da’n)  и това беше, паснахме си.

Как решихте че ще се занимавате именно с дръмендбейс?

Twisted :  Влюбих в него от първо слушане, започна се с хардкор, тогава още ходех на училище, после постепенно еволюира до джънгъл и дръмендбейс, и съвсем зе завладя.

Biggie :  Музиката ме избра. Израстнах с денсмузиката в Бирмингам. Най-много харесвах брейкбийт, също ейсид хаус и джънгъл, и съвсем естествено стигнах до дръмендбейса.

Емситата поети или музиканти са?

Biggie : Зависи, за всеки е различно. Поезията е експресия, докато mс-ing-ът е вайб към музиката, почти като още един инструмент, за мене е по-скоро музика.  

Какво очаквате от тълпите?

Biggie : Да ми покажат че им е гот. Аз съм от този тип дето обичат да викат разни неща, и очакват тълпата да ги повтаря. Искам взаимодействие.

Twisted : Искам да видя усмивки на лицата, ръце във въздуха, добри вибрации, така че и аз да се забавлявам.

А кога си се забавлявал най-много?

Twisted : Доста пъти. Май най-гот беше на “Miami Conference”

Вiggie : Страшен пек.

Тwisted : Tолкова  беше горещо че плочите ми се разтапяха.

02.04.2006

Неща от отдавна - Future prophecies

Реших да кача тук някои стари интервюта, които съм правила за "Ритъм" в онези две прекрасни години, когато имах честта да пиша за тях. Току някой си спомни за списанието формирало поне две поколения. Може би и други ритъмци ще им се прииска да направят същото...
Ще гледам да качвам по едно на седмица в хронологичен ред, stay tuned!

Хибриди от бъдещето - Future Prophecies

Future Prophecies се изтърсват пред Блек Бокс направо от самолета, помъкнали всичките си техники в няколко черни сакчета. Въпреки умората от полета и притискащата ги наложителност да си наредят грамофоните и семплерите за нула време Ричард и Тони се съгласяват да се шмугнат в страничния вход на базара, където вече ги чака групичка журналисти. Времето е малко и не успявам да ги попитам някой неща за Норвегия и джаза, които отдавна ми се въртят в главата, но все пак получавам доста ясна представа как точно двамата Drum and Jazz бруталисти виждат нещата.
Първо ще ви попитам как се забъркахте в това, как и кога се събра проекта Future Prophecies, колко време ви трябваше да се сработите и така нататък...?
Тони : В 1997 срещнах Ричард в един клуб в Осло, след гиг с тогавашната ми група Poetry . Бях чувал вече негови неща, харесваха ми и му предложих да работи с мен по едно от House парчетата на Poetry .
Ричард : Сработихме се веднага, бяхме на един акъл, харесваше ни да експериментираме заедно и музиката се получаваше много добре. Имаме горе-долу еднаква гледна точка за музиката – не признаваме отделните стилове, обичаме да експериментираме.
Тони : Да така е, не сме полагали някакви особени усилия да работим заедно, с хора като нас нещата не можеха да не тръгнат добре от само себе си. В един момент се спряхме на дръмендбейса, защото ни се стори най-силен и подходящ за опитите ни. Правим Hybrid sessions – програминг и живи инструменти, често работим с още музиканти.
Работите ли по други проекти в момента?
Тони : Не в момента не, преди съм имал много и най-различни проекти, техно, хаус, дори поп музика съм правил, но сега се занимавам само с Future Prophecies.
Ричард : Да, при това съвсем различен вид музика, но Future Prophecies постепенно избутват всичко останало на заден план.
Каква част от музиката ви е предварително написана и репетирана, и каква се ражда в импровизация по време на лайфовете?
Тони : Измисляме я предварително. Това е нормално за елекронната музика – парчетата се пишат и после се пускат все пак.
Ричард : Да, все пак ако нещо се обърка или нещо ни прихване, импровизираме, но почти всичко е подготвено предварително, така или иначе ние непрекъснато свирим и записваме музика.
Влиянията ви?
Ричард и Тони (един през друг) : Музиката си е просто музика, влияем се от добрата музика, независимо каква е поп, рок, джаз, електронна, просто всичко. Слушаме нова музика през цялото време.
Ричард, на теб специално Индия не ти ли повлия по нов начин?
Ричард : Не, аз си бях такъв още преди да замина, не заминах за Индия за да се променям, просто отидох на място, където мога да науча нещо ново – взимах уроци по бансури – това е един вид индийска флейта. Нямаше как да преживея огромна промяна за тази една година – още от преди това бях отворен за всякакви идеи.
Каква беше първоначалната реакция към музиката ви, все пак вие правите нещо доста експериментално?
Тони : Добра, публиката ни хареса още в началото. Насочихме се към дръменд бейса а той изисква някаква степен на екстремност и грубост, добре му понасят експериментите. Публиката ни определено не беше от онази, която очаква “нормална електронна музика”. Не сме изненадали никого твърде много, с това че опитваме нови неща.
Мъртва ли е eлектронната музика в обичайния й вид?
Тони : Не, не мисля, по скоро вече е на всякъде.
Ричард : Точно така, електроника има във всички поп и рок парчета, нищо вече не се прави без електроника. Не може да се каже тогава, че електронната музика е мъртва – но пък става все по-трудно да се определи къде точно е границата между електронна и неелектронна музика. Вече никой не може да дефинира електронна музика като понятие, тя отдавна няма обичаен вид...

Октомври 2005

 това е официалния им сайт